Радан Кънев е евродепутат от България в Европейския парламент (в групата на ЕНП).

По отношение на първото изследване на нагласите на избирателите на Маркет Линкс той не вижда смисъл да коментира на толкова ранен етап. Смята, че явно протестният вот се консолидира в някаква степен около личността Румен Радев.

„Моята цел като политик е да излезем от режим “протестен вот” и да минем към градеж – и в институциите, и в икономиката, и в Европа, като най-сетне 100% пълноправен член“, казва Кънев.

Първата тема е шокът от „Петрохан“ и той казва нещо, което чуваме рядко: че не знае дали „мисли“ или „чувства“ повече – и че понякога най-честното политическо поведение е да откажеш да участваш в публичния шум, докато институциите контролирано пускат информация.

Следват теми, които са големите разделителни линии в обществото ни: как би трябвало да се държи една система, която познава зрялата демокрация, когато обществото е уплашено; какво значат честните избори; възможна ли е коалиция с бъдеща партия на Румен Радев и защо Европа е на кръстопът между разпад и консолидация. В този контекст Съветът за мир на Тръмп и бъдещият бюджет на ЕС не са външни теми, а вътрешни тестове за това дали България има гръбнак – и проект.

„Петрохан“ като травма: когато обществото не вярва на версията на официалната власт

Радан Кънев описва случилото се като трагедия в древногръцкия смисъл на думата – необяснима за нормалната психика, и точно затова способна да създаде масова болка и тревожност:

„Изправени сме пред нещо адски трагично. Трагично в древногръцкия смисъл на думата „трагедия“. Защото каквото и да се е случило, то има елемент на необяснимо, необяснимо за нашата нормална човешка психика. То е нещо толкова методологично, проведено толкова систематично, толкова зло в същината си и същевременно толкова съзнателно причинено от хора, че някакси не успяваме да го разберем.“

Той настоява, че реакциите – включително истерични, включително нездрави – са симптом на травма, не само на жълто любопитство:

„То се изживява точно като трагедия и болка у всеки един човек. Болка, объркване, тревожност. И това избива в реакции, които не са винаги съвсем здрави и адекватни. В опит да си го обясним в момент, в който не можем.“

Ключовото е недоверието – не само към институциите, а „помежду ни като хора“, вътре в обществото. Това е важен акцент: разпадът на доверие не е само политически проблем – той е културен, социален, психологически.

Радан Кънев добавя:

„Ние сме на етапа на някакво контролирано изпускане на информация от страна на така наречените „органи“. Веднъж официално, веднъж през близки до тях медии, това по-скоро затормозява средата, отколкото да я прави по-ясна. И задълбочава травмата в обществото.“

Това е и причината да каже, че не иска публично да участва в този разговор, защото политикът по дефиниция поляризира – понякога дори без да иска.

„Аз съм политик. А нас, политиците, хората ни мразят с достатъчно основание“

Той разказва за Академията по политика „Атанас Буров“, в която преподава вече доста години. Обяснява на младите в нея да не очакват „политиците да са добри хора“ – защото политиката е упражняване на власт, включително властта да взимаш и разпределяш пари, и да налагаш правила.

Кънев вмъква и християнската перспектива за „суетата“ като смъртен грях на професията „политик“: политикът казва „аз съм по-добър“, за да получи доверие и власт. В този смисъл в разговора има постоянна нишка: ако не говорим честно за властта, тя ни изяжда.

Честни избори и купуване на гласове: това е „държавен бизнес“, който може да бъде удрян

Той твърди, че мрежата за купуване на гласове е в голяма степен „държавен бизнес, публично предприятие“, преплетена със „системата ни за сигурност“ и наследства от комунистическия режим:

„Поддържането на мрежата за купуване на гласове е по мое мнение в голяма степен държавен бизнес, публично предприятие. Те са контролирани. Това са мрежи, които занимават и с други неща… дълбоко преплетени със системата ни за сигурност.“

И дава почти оперативен прочит: ако се случи смяна/разместване на полицейски ръководители по места + ясно предупреждение, че полицията няма да „гледа благосклонно“, може да намали „директно купените гласове“ „с над 2/3“.

После прави разграничение между купени, зависими и клиентелистки гласове – като признава, че клиентелизмът е част от икономиката, не само от престъпността, и че го има и в други държави (Испания, Гърция, Италия) – просто при нас е по-мащабен:

„…бъркаме купените гласове със зависимите гласове. А клиентелният вот е оценка на собствения интерес. Дали фирмата ти получава поръчки от кмета. Това е част от българската икономика.“

Той не обещава „изчегъртване“, а казва – има структурен проблем, който изисква правила, конкуренция, институционална устойчивост и предупреждава, че „няма да е лесен този път“.

Радев, Йотова, новият премиер Андрей Гюров и заявката за министри от кабинета на Костов: сигнал за консенсус или пожелателно мислене

Запитан какъв знак дава президентството, когато президентът Илияна Йотова дава мандат на Андрей Гюров от ПП; как да четем циркулиращите имена в бъдещия кабинет; и има ли сценарий за бъдеща коалиция между ППДБ и евентуалната партия на Румен Радев, Радан Кънев казва, че изключително много уважава Йотова като опитен политически противник:

„Не мисля, че Радев е посочил премиера, мисля, че тя го е избрала. А относно бъдещия кабинет: никак не се доверявам на подобни циркулации, мисля, че мога да изчакам 3 дена и да не гадая.“

Въпреки това отчита, че самият факт, че се обсъждат фигури от кабинета „Костов“, може да е индикатор за такава обществена готовност, за някакъв консенсус – и че медийните допускания често са това, което „хората искат да чуят“:

„…циркулацията на имена показва кои имена интересуват хората. Те не биха ги публикували иначе.“

Най-остър е тонът му по темата за евентуална коалиция на ППДБ с бъдеща партия на Радев – метафората „чувал с котки“ е едновременно смешна и мрачна:

„Избирателят купува котка в чувал… Политикът обаче (в случай на коалиция, бел.а.) се набутва в чувала, в който не знае какво има. Аз не бих го направил. На мен мисълта за коалиция между чувала с котките на Румен Радев и ПП-ДБ е неприемлива.“

В същото време признава, че „в чистота“ изборът на Гюров би могъл да е добра новина, защото той ще се опита да проведе честни избори – без да гарантира, че ще успее, а по-скоро дава рационална надежда: в България има достатъчно случаи, в които купуването на гласове е било „рязко ограничено“.

„Снишаването е позиция“: защо не-заемането на позиция работи срещу силна Европа

Външната политика за Радан Кънев е мисия. Той отказва да възприема България като вечен догонващ ученик, а я мисли като състроител на Европа.

„Снишаването, незаемането на позиция е всъщност заемане на позиция – против силна Европа, защото силна Европа изисква активни действия. И аз мечтая за България, която не тича да догонва нещо, да се присъединява към някого… Аз искам да градя Европа. Да се отървем от присъединителния манталитет и да имаме манталитет на строители.“

Според него неутралитетът в момент на криза не е никаква мъдрост, а често е политически избор в полза на по-слаба Европа.

Европа на кръстопът: разпад или консолидация (особено в сигурността)

Радан Кънев говори за кръстопът по отношение на настоящото състояние на ЕС, след който „или ще тръгнем по пътя на постепенното разложение като съюз, или по пътя на значително по-голяма консолидация, включително в сферата на сигурността“.

И добавя един български детайл: че България понякога „трудно взима решение дали иска да е част“ от този съюз – макар самото общество да има относително устойчиви рефлекси въпреки пропагандата.

Съветът за мир на Доналд Тръмп

„Съветът за мир“ на Тръмп е тема, по която Радан Кънев реагира остро, подчертавайки репутационния и геополитически риск за България – и начина, по който подобен ход изглежда „от европейска перспектива“.

Това не е „антиамериканизъм“, а спор за предвидимостта: когато една държава членка на ЕС прави ходове, които изглеждат импровизирани, тя не просто рискува отношения в рамките на този съюз, а се самопоставя в категорията „несигурен партньор“.

Тук Кънев прави уточнение: смесват се различни формати – международно правно уреден механизъм и нова структура „по устав“, проектирана от Тръмп:

„Ние тук може би трябва да внесем малко яснота, защото виждам голямо объркване, понякога умишлено, с цел заблуда на обществото, понякога от неразбиране.

Беше постигнато спиране на огъня и някакъв вид крехко мирно споразумение в Газа със съответната значителна роля на американския президент… И чрез държавите-гаранти за спазване на мира. Разчита се на арабските монархии и на Турция и Египет, че могат да сдържат страните. Този борд беше одобрен с резолюция на ООН, т.е. той съществува в международно-правния мир. И изведнъж върху този, одобрен от ООН борд, Тръмп проектира някаква своя „международна“ организация и тя има устав.“

После идва и изключително важен юридически детайл: САЩ формално не са член, а Тръмп е „chairman“ в лично качество, без конгресна ратификация:

„Един интересен факт, който също често се пренебрегва е, че САЩ не е сред тези държави-членки на Съвета за мир. В устава пише, че Доналд Дж. Тръмп е chairman в лично качество и представлява САЩ. Само че никой не може да представлява САЩ в никакви международни организации, без да е гласувано в Конгрес. А то не е. В Сената по-точно. И подозирам, че скоро няма да бъде. Защото има много неща в този устав, които ще бъдат трудно поносими.

Господин Тръмп пише, че членството подлежи на ратификации. Не знам дали някоя държава вече го е ратифицирала, не ми е известно. За България – знаем, че не е.“

И най-лошото за България – подписът е „на тъмно“, а България остава единствена с Унгария като европейски участник:

„И вече следващият момент е този, че в България това нещо беше свършено на тъмно, с неясни или лъжливи обяснения. И че ние сме заедно с Орбан и Унгария единствените две държави от Европа, които подписаха този документ. Което е много голям проблем пред европейската политика на България. В Европа ти си в постоянен режим на създаване на коалиции, на преговори с партньори, с които имаш сходни интереси. Тия партньори трябва да те уважават и трябва да ти вярват. Този подпис безспорно разруши уважението към България, особено в северните и северозападните държави, с които нерядко имаме общ интерес. И разруши доверието в България, защото това е толкова необяснимо действие. Толкова неправдоподобно, че не можеш да гледаш много сериозно на държава, която си го е позволила.“

„Европа на две скорости“ – не старата идея, а нова архитектура за действие

Радан Кънев отделя много време да разграничи старата, унизителна за новите членки идея за „Европа на две скорости“ (повече права за „ядрото“) от днешното предложение, което той дефинира като коалиция от желаещи, които прилагат ключови политики, когато 27-те членки не могат да стигнат до съгласие.

„…няма нищо общо с идеята за Европа на две скорости от преди десетина години… Това, което се предлага в момента, е съвършено различно: пълноценно прилагане на препоръките на доклада на Марио Драги от тези държави, които смятат, че са готови и искат да го направят.“

Той разказва как всички цитират Драги като универсално оправдание, защото докладът му е 400 страници и „може да си извадиш всичко“ – незасимо в коя част от политическия спектър си:

„…година и половина след доклада на Драги всички говорим за него… 400 страници може да си извадиш всичко… Вадиш изречение, казваш „както каза Драги“.

Но причината препоръките да не се прилагат е структурна: Европа е „Европа на нациите“, важните решения искат пълен консенсус, а прилагането зависи от националните правителства: голяма част препоръките стоят неприложени, защото съгласие между 27 държави не се постига. Практически всяко важно решение изисква консенсус.“

Външна политика – „урокът Ердоган“, Русия и „играта на мир“

Радан Кънев обяснява как „силовият прозорец“ отваря пътя на авторитаризма, когато демокрацията изглежда непълноценна:

„Военните и службите в един момент отварят прозорец и казват: Хайде, прибирайте се вкъщи. И децата спират да си играят. И това направи Ердоган възможен. Той му даде гласовете на много турски демократи, които разбираха, че демокрацията е непълноценна. И понеже той беше враг на тази система, всъщност тези хора сега лежат в затвора и си правят равносметка как са вкарали себе си в затвора и са докарали страната си до ислямистска диктатура.“

Когато разговорът преминава към Русия и четиригодишната война, той казва, че някои форми на власт са отвъд нашия демократичен инстинкт за разбиране:

„Опасявам се, че ще трябва да се съглася с хората, които смятат руската душа за неразбираема. За мен представата на руснаците за властта е трансцендентна. Отвъд моето разбиране.

Моят нормален рефлекс, който между другото в България е здравият рефлекс на много политици от 1880 година насам, е да не се опитваме да разберем руската политическа душа, да я държим на разстояние от себе си.

Аз имам щастието да не съм роден в Русия, да не съм руски гражданин и да не се боря за руската демокрация. Аз се боря Русия да стои далеч от България.

Десетки, най-вероятно стотици хиляди украинци дадоха живота си за това да стоят далеч от Русия. То е толкова просто. Това е война за независимост. От руска гледна точка е гражданска война и смазване на бунт. От украинска гледна точка е война за независимост.

Затова това противоречие е толкова непримиримо, защото погледът на двете страни към тази война е различен. Ти питаш как продължава четири години? Защото за Русия всичко извън подчиняването на украинската държавност е провал. Някой си мисли, че те в момента ще подпишат мирен договор, който признава Украйна като независима държава? Това няма да стане.“

Следва и най-острата му критика към „публичната игра на мир“, която според него има директна цена в човешки животи:

„Останалите герои, които в момента се занимават с това да се играят на мирни преговори, защото, за съжаление, това е игра, в която всеки иска да получи Нобелова награда за мир.

И няма никакво значение колко човешки живота струва тази награда. Защото ние имаме много ясните данни.

От момента, в който Доналд Тръмп започна да си играе на мирни преговори, цивилните жертви в Украйна нараснаха лавинообразно.

Защото тази игра включва намаляване на помощта за противовъздушни способности на Украйна. Това е игра, която граничи с убийство.

От момента, в който се заговори за тези преговори… Независимо от това, че техните жертви вече се оценяват на десет хиляди месечно.“

„Made in EU“, капиталови пазари, отбранителна икономика: трите стълба на новата консолидация

Радан Кънев очертава три конкретни полета, където „Европа на две скорости“ може да означава действие, а не неравнопоставеност:

– Индустриална политика и защита на критични производства – принципът „made in EU“: това е на практика защитата на критични европейски производства и въвеждането за първи път в историята на принципа made in EU.

– Единен капиталов пазар – като условие Европа да не произвежда идеи за Америка: „Европа говори 13 години за необходимостта да консолидира капиталовия си пазар. Истината е, че сме мръднали много малко…“

Радан Кънев обяснява „засиленото сътрудничество“: държавите, които са готови (минимум девет), да тръгнат, другите да решат дали им е изгодно.

– Общата отбрана и „отбранителна икономика“ (не само оръжия, а и IT, AI, сигурност) ; „Общата отбрана, общата отбранителна икономика, икономика на сигурността, която навлиза дълбоко в IТ сектора и включва големи елементи на изкуствения интелект.“

Тук той предупреждава за ветата и политическите рискове (вкл. Унгария) и за това, че европейският политически пейзаж се променя така, че „изваждането извън скоба“ на националистически/консервативни формации вече е безплодно и дори вредно – защото големи групи хора се чувстват изключени и се радикализират.

Голямата тема зад бюджета на ЕС: конкурентоспособност, наука и шансът Европа да „върне“ мозъци и индустрии

В разговора се появява и силен примерен разказ: как Европа финансира иновации, дава патент, но после растежът („scale-up“) изисква рисков капитал – който Европа не дава достатъчно лесно – и компаниите отиват отвъд Атлантика, така изобретенията стават американски, защото са намерили финансиране в САЩ.

Това е и причината капиталовият пазар да стане централна тема в МФР 2028–2034: без него ЕС остава „лаборатория “ за чужди икономики.

ЕС бюджет 2028–2034 – „1% бюджет“, новият мегасандък „конкурентоспособност“ и национализацията на еврофондовете

Дебатът тепърва започва, но Комисията предварително „кляка“ пред правителствата и реалното увеличение не се случва:

„Това е много голям разговор и е съвсем в началото си. Надявам се той да бъде част от българския политически спор и дебат, защото има какво да се говори.
Тук Комисията клекна на националните правителства предварително. Тя искаше да предложи увеличен бюджет, но предложи, да кажем, индексиран бюджет.
Трябва всяко правителство да е съгласно. За мен това е изначално проблем. Ние говорим за това, че Европа трябва да е по-единна, по-силна, по-способна да отговаря на кризи.

И гласуваме малко-малко над 1% от БВП общ бюджет. Тия задачи не се изпълняват с този бюджет. Трябва да си даваме сметка.“

После посочва две „големи новини“ в архитектурата на бюджета. Първата: обединяване на десетки програми в огромен фонд с широки „прозорци“, вътре в които Комисията ще има голяма свобода:

„Тук има в архитектурата на бюджета две големи новини. Едната е обединяването на десетки до сега действали европейски програми под общо име.
Така че тепърва в парламента се опитваме да разберем и да насочим тези пари.

Културата също попада вътре. Съществуващите програми за култура попадат частично вътре, което поражда въпроси. Културата в какъв смисъл е част от нашата конкурентоспособност? Само пазарно успешни модели ще се финансират, или ще финансира и висока култура, която няма пазарна реализация?“

Втората: „национализацията“ на еврофондовете чрез национални планове (по модел ПВУ) – според него това концентрира власт в Комисията и правителствата, срещу регионите:

„И последно в рамките на бюджета, където ще бъде голямата битка. Голяма част от европейските средства за развитие, които сме свикнали да наричаме еврофондове, да бъдат прехвърлени на система за национални планове по примера на плана за възстановяване и устойчивост.

Тук вече сблъсъкът и с правителствата, и с парламента е много тежък.

Първо, оценката е, че това дава огромна власт на Комисията.

И от гледна точка на ЕНП особено, най-големият проблем е, че то национализира европейското финансиране, което в много държави досега е било по регионите.

И тази концентрация на властта, от една страна в Комисията, от друга в националното правителство, поражда много голямо напрежение в целия Европейски парламент.“

За наложения наратив „Всички са маскари“ и за трите грешки на демократичната общност

Разговорът преминава и през темата за медиите, за разпада на стандартите – заради социалните мрежи и AI, за новия свят „без граници“ на свободата на словото – в който крайностите и „най-дебилните послания“ често получават най-голяма аудитория, а политическата коректност се сменя от пълна безнаказаност.

Радан Кънев приема народната мъдрост „всички са маскари“, но настоява, че политиката се мери по интегритет и най-вече: по резултати:

„Да, в израза „всички са маскари“ има дълбока шаячна правда. Но от „маскари“ до „маскари“ има голяма разлика. И от гледна точка на почтеността на хората и от гледна точка на резултатите от работата им.

Защото политика се мери общо по два начина. Единият е дали запазва това, което все по-често наричаме с чуждицата „интегритет“. Дали запазва човешката си почтеност.

Защото е ясно, че властта променя хората по много страшен начин.

И второто е – какви са резултатите от работата на политика.“

След това формулира първата голяма грешка на „реформаторските, демократични сили“: липса на истинска организация, непрекъснато раждане на „нови партии“ и после невъзможни коалиции:

„Едната грешка, и тя е същностна и непрекъснато се повтаря, е неспособността да се изгради реална политическа организация. Непрекъснатото създаване и пресъздаване на нови партии, които изплуват. И след 3–4 години започват да търсят партньори и след това заживяват без смелостта и амбицията да го направят на истинска политическа организация.

Втората: липса на разказ „кои сме“ – ако не се назовеш сам, другите те кръщават: либерали, консерватори, умно-красиви, педофили, каквото другите решат. Втората ни голяма грешка е, че никога партиите от демократичната общност не са имали разказ кои, по дяволите, сме ние.

Защото електорално тази общност съществува.

Нужен е разказ, който съдържа в себе си визия за бъдещето, който съдържа в себе си идеология, включително и идеологическите различия.

И като не си направил тоя разказ, ти живееш в свят, в който другите те наричат.“

А какво мисли за третата: дефиниране през отрицание („ние сме против корупцията“ като единствена идентичност) + радикализиране и хейт, които разрушават възможността за следизборно сътрудничество.

„Това е толкова съществено, че заслужава да бъде назовано като трета грешка… Дефинирането през класическия антисистемен, антикорупционен популизъм е безкрайно рисково. Когато кажеш: аз се боря с мафията и корупцията, и това съм аз — този, който не е мафия и корупция — това не е разказ за бъдещето.

И оттук… третата голяма системна грешка е постоянното радикализиране, което много бързо превръща политиката в среда за хейтерство. И създава нива на непоносимост, които правят следизборното сътрудничество невъзможно.“

В края на разговора с Радан Кънев оставя послание: България трябва да спре да живее като присъединяващ се ученик и да стане строител – иначе „не-заемането на позиция“ ще продължи да е позиция срещу силна Европа. А силна Европа в неговата логика е конкретност: капитал, индустрия, отбрана, институции, конкуренция – и способност да казваш истината за собствените си слабости, включително когато истината е неудобна.

Източник: Offnews.bg