В началото на октомври ултрамаратонецът Петър Христов постави ново най-добро време по българския участък на европейския маршрут E8, след като премина 420 километра през Рила и Родопите за 3 дни, 16 часа и 9 минути. Той подобри собствения си резултат от преди две години с повече от 14 часа. Скоростното преминаване е сериозно изпитание за физическата издръжливост и психическата устойчивост, особено при минусовите температури и натрупващата се умора.

Но E8 е много повече от спортно предизвикателство. Българският участък на европейския пешеходен маршрут се простира на около 420 километра от Боровец до село Мезек и преминава през едни от най-красивите планински райони в страната.

Обновяването на маркировката и развитието на онлайн платформата на E8 са част от дългосрочната инициатива на минерална вода „Велинград“ за популяризирането на маршрута и подобряването на достъпа до него. В интервюто Петър Христов разказва за предизвикателствата по трасето, ролята на екипа и значението на тази кауза за бъдещето на маршрута.

380 километра през Родопите са сериозно предизвикателство. Как реши да се впуснеш в него и какво те мотивира да го направиш?

Тази година почти не бях бягал из Рила и Родопите и това ми липсваше. Маршрутът Ком-Емине е добре познат сред планинарите, но E8 също е сериозно предизвикателство и по нищо не му отстъпва. Затова решението да го премина дойде естествено.

Винаги тръгвам по такива трасета от любопитство да разбера какво се случва с ума и тялото, когато физическите резерви се изчерпят и остане само характерът. Рила и Родопите не са планини, които се „покоряват“ с агресия. Те изискват смирение и търпение, а именно това прави подобни преживявания толкова ценни.

Как се подготвя човек за толкова дълъг преход и как преминава един ден по трасето?

Все още не съм намерил универсална формула за подготовка за подобни многодневни приключения. Физическата форма е много важна, но колкото и да си силен, нищо няма значение, ако психически не си подготвен. Подготовката включва дълги и силови тренировки, много проби и грешки с храненето и съня, както и внимателен избор на екипировка и обувки. Всички тези неща остават невидими, но дори най-малкият фактор може да се окаже решаващ при подобно натоварване.

Един ден на такова трасе няма нищо общо с нормалното ежедневие. Тръгвах малко след полунощ, а някои дни и по-рано, защото трябваше да изминавам над 100 километра дневно и да планирам кога ще стигна до следващата точка за почивка. Студът също беше сериозно предизвикателство. В по-високите части температурите падаха до минус 13 градуса.
През деня трябва постоянно да следиш темпото, храненето и терена. С натрупването на умората става все по-трудно да се храниш, концентрацията спада, а понякога се появяват и халюцинации. Срещите с екипа бяха кратка почивка от 10 до 15 минути за топла храна, смяна на екипировката и морален рестарт. След това отново продължаваш, често и през следващата нощ, когато умората вече е много сериозна. В такива моменти дори оставащите 10 километра могат да изглеждат непосилни, камо ли още 250.

Имаше ли момент, в който ти се искаше да се откажеш? Какво ти помогна да продължиш, когато умората надделя?

Всяко такова приключение или изпитание има своята „черна дупка“. Когато липсата на сън и мускулните болки се слеят, иначе лесни участъци започват да изглеждат като безкраен кошмар.

В такива мигове формулата е една: свиваш хоризонта. Спираш да мислиш за оставащите 150 или 200 километра, защото тази цифра може да те смаже. Съсредоточаваш се само върху следващия завой, следващото дърво или следващия пункт с екипа. Помага и ясният спомен защо изобщо си на това трасе и колко труд и хора стоят зад теб. В моята глава виждах само финала в Мезек и нищо друго нямаше значение.

Кой беше до теб по време на това предизвикателство и каква роля имаше екипът ти в най-трудните моменти?

Често изглежда, че подобни приключения са индивидуални, но при скоростно преминаване това е изцяло отборно усилие. Без екипа ми на терен този проект нямаше да се състои. До мен бяха хора, на които вярвам безрезервно. Те ме придружаваха по трудните планински пътища, бягаха с мен през монотонните нощни часове, следяха дали се храня и пия достатъчно вода и се грижеха за настроението ми.

Ролята им в критичните моменти не беше просто да ми подадат вода или да обработят рана. Те бяха моят външен разум. Когато си недоспал, губиш обективна преценка. Тогава имаш нужда от някого, който да те погледне в очите, да прецени състоянието ти без паника и спокойно да каже: „Яж, пий тази вода и тръгвай.“

До мен бяха Полина, Димана и Стоян. Всички имат опит по пътеките и познават добре състоянията, през които преминавам. Понякога знаеха какво да направят, без дори да се налага да им обяснявам. Това са хора от „моята порода“. Винаги съм насреща и за тях, когато се впускат в подобни лудории. Имаме си пълно доверие.

Какво ти остана най-силно от преживяването и какво прави маршрута E8 специален?

Остана ми усещането за безкрайната родопска тишина и картината на изгревите над меките била, когато мъглата още пълзи по деретата, а ти осъзнаваш, че си преживял още една нощ на крака.

Това преминаване отново ми припомни колко малко му трябва на човек и колко излишен шум носим в ежедневието си. Научих, че търпението е по-силно оръжие от чистата физическа сила. Когато не се бориш с планината и умората, а ги приемеш като част от пътя, тялото намира неподозирани ресурси, за да продължи напред.

E8 в българската си част има съвсем различен характер от алпийските ни маршрути. Докато Стара планина те изпитва със скали, ветрове и стръмни ръбове, Родопите те обгръщат. Маршрутът преминава през вековни иглолистни гори, обширни поляни, карстови форми и села с уникален дух и автентично гостоприемство. Предлага както участъци за бързо бягане и байкпакинг, така и възможности за класически пешеходен туризъм и спокойно потапяне в природата. Това е маршрут за чист въздух и среща с истинската, неподправена България.

Как ти помогна маркировката по E8 по време на преминаването? Имаше ли участък от маршрута, който ще запомниш особено силно?

Добрата маркировка е особено важна при скоростно преминаване, защото ти позволява да се движиш уверено, без постоянно да проверяваш дали си на правилния път. Когато си на границата на силите си, всяко спиране, за да провериш трака на часовника или телефона, нарушава ритъма и те изтощава допълнително. Ясната маркировка ти дава спокойствието да продължиш напред, особено през нощта.

Забелязах огромна промяна спрямо преминаването ми преди две години. Всички места, на които тогава се губех, този път бяха ясно маркирани. На някои участъци в продължение на десетки километри имаше маркировка на всеки 15 метра. За първи път виждах нещо подобно в България. Маркировката не само показва посоката, но и обозначава следващите обекти и разстоянието до тях. Табелите са поставени така, че да се виждат отдалеч както през деня, така и през нощта.

Ти заставаш зад каузата за развитието и популяризирането на маршрута. Какво те накара да я припознаеш като своя?

Припознах я, защото вярвам, че планината не трябва да се използва само като спортен полигон, а да се пази и развива с мисъл за следващите поколения. Маршрутът E8 има огромен потенциал да съживи местните общности, да привлече устойчив туризъм и да помогне на повече хора да ценят природата ни.

Родопите са тясно свързани с водата и нейната сила. Затова партньорството с минерална вода „Велинград“ в тази кауза е напълно естествено. Когато една компания влага ресурси в обновяването на пътеки, подобряването на маркировката и популяризирането на активния начин на живот сред природата, тя подкрепя кауза, зад която заставам с цялото си сърце и име.

Следете новините ни в :

Източник: Offnews.bg