„Не съм била на глемпинг,
но в Люлин пак нема топла вода,
а ние с колежката сме
В ОФНЮЗ
по обед
за един глем подкаст,
и явно ще си правя
сървайвър изживяване
в собствения си дом
за пореден път.
Нямам свободен варел –
да се топя
като Юли Тонкин
и да снимам лайф,
само ще се изкъпя с косата
с ледена вода,
ще ме прощавате.
За другият път ще подготвя съд.“

Тъй започна разговорът ми с две жени, които спокойно могат да ви разсмеят, разплачат и разпорят до най-съкровеното ви дъно, за което отдавна сте забравили само с едно кликване. Антония Антонова и Цветелина Вътева стоят зад страницата-феномен „Вайръл стихове за секс и драма“ – над 52 000 човека чакат тяхното ежедневно „литературно избухване“: стих, статус или сатирично ръмжене, в което неизбежно се припознаваме. Анонимност по Еленаферанте-вски, но с люлински акцент…

Двете нарочно отказват да се подпишат ясно под всеки текст. „Искаме думите да живеят без физиономиите ни“, казва Цветелина, а Антония допълва: „Макар че, щом чуеш Люлин, всички вече знаят кой говори.“ Тяхната двойна книга – с по две корици, с по два гласа – отдавна е изчерпана, (едната, другата още я има – купете я!), но по четенията в барове, паркове и градинки вече е ясно коя чете като че по-нежно и коя пустосва и сипе – като че оловни куршуми, а не капчици вино от 5-литровата си картонена кутия в скута.

Цветелина се опъва, опъва и най-сетне прочита, ние плачем:

подари ми едно последно влюбване,
момче.
подари ми го
без да ме питаш.
подари ми очите си –
да ги гледам сутрин
и да целувам клепачите им.
подари ми глад
за ръцете ти,
подари ми жажда
за устите ни.
подари ми света през очите
на влюбения:
вечната пролет,
светлината,
сандалите на Хермес с крилете,
несвършващия ден,
незалязващото слънце,
широките улици,
красивите божури,
колко са хубави хората дори,
колко е синьо небето над нас,
макар че вали.
подари ми цвете, което да пазя
като очите си
дори да са вече увехнали.
подари ми невинност,
подари ми блус
и рисунка.
подари ми едно море,
което да чакам,
както отдавна нищо не чакам.
подари ми асфалта,
по който ще минем
и който ще цъфне в краката ни.
подари ми километри любов.
подари ми свободата да си тръгна.
завий ме с одеяло
когато заспивам без време.
подари ми дълго пътуване
със спирки край гарите,
на които да се целуваме
с отворени зеници
и да сваляме дрехите си.
подари ми любопитство към тялото.
подари ми къща от хартия
и татуировка в рамка.
позволи ми да прекарам леко ръка
по страните ти.
да кача краката си на предното стъкло
на колата.
да те разсмея.
знаеш, че мога –
да те разплача.
да те харесвам.
позволи ми да те опитам.
подари ми да се чувствам хубава
като се усмихна,
да се чувствам забавна и мила,
да съм гола непрекъснато,
да те пипам
и да ти роша косата.
подари ми нещо,
което да ми напомни коя съм.
подари ми книга,
която знаеш, че ще харесам.
подари ми пътешествие
по стъпките на любимото ми минало.
да рева до прихлъцване на всяка крачка,
да съм малка и тъжна,
да не знам,
да не разбирам,
да се държа за теб
за да не падна.
подари ми вълшебен часовник
да отмерва часовете ни назад
докато не стигнем в началото.
подари ми пръсти, с които да си играя.
и обещание, че ще пеем
дори когато корабът ни отива към дъното.
танцувай за мен,
съблечи се пред мен,
хвани ме за ръката
и я остави да се отпусне в твоята,
нека отпусна юмрука си,
моля те да отпусна юмрука си.
мога го с теб.
качи ме на лодка,
подари ми птица.
обещавам да не те затворя в кафез.
подари ми цялото лято,
без което животът не става.
подари ми едно последно влюбване.
нищо че те познавам от толкова време,
че не помня дали не съм те познавала.
нищо, че вкъщи ни няма.
просто ми подари
едно последно влюбване –
и ще мога да хвръкна нататък.

Когато Цветелина изрецитира това в студиото, някъде между кабелите и кафето за гости плачех с буца в гърлото. Тези стихове биха били „клишета“ само за хора, които никога не са писали поезия, не са чели поезия и не са изживявали любов.

Антония пък отвръща:

Романтично-еротнично, вдъхновено от текстове на колежката
Подари ми 12 часа
гробовен сън,
момче,
да лежа сама на спалнята
и нищо да не се чува,
и да няма никой друг
в целата сграда,
в целия град,
и кортизолът и адреналинът
да не са ми
14 нива
над нормата,
да си поел
всички товари и задачи,
и ангажименти,
и работа,
поне на 50 процента
завинаги
и поне на 120 процента
за десет дена.
Купи ми самостоятелен билет
за Варна.
Да ида там
без никой друг,
да не чуя котката
и детски глас
една седмица,
и никой да не говори с мене
на никакъв език,
да чувам само вълни,
да ям и да не пия,
щото нема за кво
да пия,
да забравя вкуса на валериана,
да ми е спокойно,
та да мога да си чуя мислите
за 10 минути,
без да забравям
за какво си мислех
преди 2 минути,
никой да не се допира до тялото ми
денонощия наред,
никой да не ме пипа,
никой да не ме докосва,
да се наспя,
да спя,
без да се будя 2828171882828272 пъти
по нощите,
нека не измия
една чиния,
момче,
нека чуждите деца реват
и чуждите мъже
правят забележки,
и чуждите майки
се държат като психопати,
когато дъщеря им роди
собствено дете,
а аз седя на сенка,
нека вълните ме галят
и не ми работи телефонът
И НЕ ЗНАМ КЪДЕ Е
ТОЯ ТЕЛЕФОН,
млъкни, момче,
обичай ме нежно
в мълчание,
отсъствие
и труд,
обичай ме на дела,
сготви два казана леща,
посрещени ме
с излъскан дом
и пак ми подари билет
за някъде,
направи ми професионален масаж
и изчезни,
кажи ми
много си красива,
ходи на йога
с други Инстаграм жени,
да си губите времето там
по два часа,
да се снимате,
а не да се чудиш
кога да дишаш
и кога за половин час
да тренираш,
та да не приличаш
на мазна свИня
с депресия и с диабет,
спести ми неколко болести
от стрес,
момче,
нека да не пукна
на 40,
удари ми една патка
и си ходи,
защото имам нужда
да остана сама,
нека доживея старини
и бъда баба,
която яде здравословно,
не се тъпче от нерви и не трепери отвсякъде,
и гледа два часа внуците,
па каже,
че без нея всички са загубени,
и е права.
Хайде, момче,
бъди много секси,
помогни
да не приключа тук
в лайна,
хубавецо.
Целувам те.

Не, не е цинизъм. Това е самоиронично ритуално изчистване на натрупания женски перфекционизъм – да бъдеш едновременно „кулинарно гуру, любовница, майка-героиня и project manager на собствената си депресия“.

Социална хроника без филтър ли правят? Нарочно ли свалят табута и завеси, паравани и „така не се говори“ предразсъдъци? Браво, ако е нарочно. Ако не е – пак Браво!

Цитираха ми стихотворението „Седя по гащи… и рева за мечтите си“ – осемнайсет реда, през които минават Белене, Иванчева, подлезите на централна гара, раковите отделения без палиативни грижи и фалшивият ботокс на политическата ни действителност. Да, има поети, които още пишат за гражданския колапс – оказа се, че просто ги наричаме „инфлуенсъри в некомерсиалния смисъл“ и ги четем в 2 часа нощем през телефона. Когато вече не можем да спим от несправедливост и никаква надежда за остров!

***

преди малко
приятели
взех да разчиствам едни чекмеджета
в спалнята
дето не са подреждани
от години
и сещате се
оттам изскочиха
зловещи емоционални бомби
и носталгични мини
бележник от шести клас
с надпис ПРЪДНЯ
ограден в сърце
изписан от най-добрата ми приятелка
макари от баба ми
пъпа на детето
годежният пръстен на свекърва ми
златна гривна
от другата ми баба
великденска солничка
гумен динозавър от Bonjour
табакера – подарък от приятелка
изрезки от вестници
със съвети за плосък корем
картичка за 18-ия ми рожден ден
на която пише ЦЕЦА ПРЕЗИДЕНТ
пликове за писма
писма
намерен на германска улица пръстен –
подарък от бившо гадже
кичур коса на мъжа ми
тролчета, донесени от баща ми
от командировки по чужбина
свещичката от тортата
за първия рожден ден на сина ми
и златното кръстче
подарено му от кръстницата
грамота за най-добро разказване
на приказка за Хитър Петър
страници от „101 далматинци“
свещите от църковния ми брак
празно бурканче от любимото пюре на детето
снимки по плажове и манастири
и реки
и планини
VHS касети
от изписвания от родилни домове
и кръщенета
диапозитиви с майка ми по бански в Гърция
мартеници
бурканче с мед
от сватбата на зълва ми
амбулаторни листове
листа със стихотворения
по които с колежката се готвехме
за представлението ни в Сфумато
ръкавелите на мъжа ми от сватбата
фосфоресциращи звезди
контролно по математика
и изобщо цел един живот
и нищо за изхвърляне
макар че се бях натопорчила
да изхвърлям
както Мари Кондо
ме е учила
и по едно време
попаднах на една МАША
от ЛИДЛ
и за мен е пределно ясно
че аз маша
никога повече нема да ползвам
в тоя живот
и си викам
ето
ето я жертвата
е са ще я изхвърля
е са
и се зачудих обаче
приятен уред
неползван
как да го изхвърля в кофата
и изпаднах в една дилема
в едно разкъсване
едно колебание
едно чудене
аха аха да я метна машата
в боклука
па се откажа
после я сложа там
па я извадя
и по едно време се сетих
че тука на един хуйчик разстояние
се случват някакви ужасяващи неща
хора напускат домовете си
с по едно яке
и по едно куче и дете
под мишница
бягат
разрушават им домовете
с всичките им ученически бележници
пръстени от стари гаджета
макари от бабите
и снимки от абитуриентски балове
всичко изгаря
и става на прах
хората се редят по опашки
по гари
по летища
пресичат мостове
в студа
страхуват се
бъдещето им – мрак
миналото им – пепел
и се сетих, че и тук
неотдавна не е било ясно
дали некой няма да почука ей сега
на вратата
и да отмъкне мъжа ти
да го разстрелят като куче
в близката нива
и да нема кво да погребеш
и дали няма некой да призове баща ти
със слабото му сърце
да ходи да се бие на фронта
и дали няма некой
да прати сина ти
на смърт
пък аз съм се хванала за една маша
дето едва ли ще е първото нещо
което ще взема
ако трябва да напусна дома си
за няколко минути
и в крайна сметка я оставих
да си почива в чекмеджето
където е живяла последните години
и да се надява
заедно с нас
че светът ще се вземе у ръце
и ще се пооправи малко
защото всички спомени на света
събрани в чекмеджета
пликчета
кутийки
и папки
не могат да ти помогнат
ако те застигне голямото зло
и това е чудовищно
това просто
е чудовищно

„Няма формат по телевизията, дето да издържи повече от 15 минути фокус“, казва Цветелина.
„Затова ние крачим в обратната посока – поне един дълъг, непосилно честен текст на ден.“

Майчинството като дуел със самата себе си – така сякаш го водят. Двете са майки на малки момчета. Говорят за екраните, за вината, че „си довлякла дете в този скъп и скапан свят“ и за невъзможното уравнение: 90 % грижа, 100 % кариера, 0 % време за дишане. „Позитивното родителство – това е да ти иде да му нашариш задника, но никога да не го направиш“, смее се Антония, а в смеха ѝ трепери острата диагноза на едно поколение, израснало сло в майчинството с TikTok.

Феминситки ли са? Не са „мъжемразки“ – вярват, че равенството започва от масата, където таткото реже краставиците със сол (или оцет), докато майката пише роман. „В България думата ‘феминизъм’ е псувня, а би трябвало да е поздрав“, отсича Цветелина.

Юни ще ги видим пак в София, юли – на морето (моля, оставете леопардовия бански на Антония да влезе първи във фийда ви). Следете „sexydrama.art“ и Facebook-страницата „Секс и драма“ – местата свършват, емоциите – не.

Оставям ви с тяхното бойно кредо – цитат, който още ехти в ушите ми:

„Думите не са за да се харесат,
а за да оцелеем до утре.“

Точно затова си позволявах да плача, да се смея и да вярвам, че поезията още може да става вайрал – без да губи душата си в алгоритъма.

„Засега сме добре“

Засега сме добре.
Не знаем докога.
Но засега сме добре.
Така казва баща ми.
Предначертава едно кратко бъдеще,
което ще изживее.
Кога ще се стопи
в пещите на часовника,
не се знае.
Но засега сме добре.
Има някаква боязливост
в думата „засега“,
някаква суеверност,
някакъв страх.
Но и известна мъдрост.
Всичко е „засега“.
Все пак,
в живота, в който са ни родили,
всичко е „засега“.
След малко може да е друго.
Тук няма драма,
напротив.
В думата има смирение.
Осъзнатост, че ние не знаем
какво предстои след малко.
Може би предстои запушване на артерия.
Може би предстои сблъсък с черен опел,
който ще ни попилее по асфалта,
на който ще срещнем последните си мигове –
като парцалени кукли
в зеницата на торнадо.
Може би ни предстои запознанство
с човека,
който ще види
как светим отвътре.
Може би ще седнем с него на някоя пейка
и ще задремем на рамото му,
върху което са се разпилели
последните лъчи на деня.
Може би ни предстои
млада любов
в края на май.
Може би ни предстои още един обяд навън
дори в края на октомври –
когато уж най-малко го очакваме.
Важното е,
че засега сме добре.
Засега виждаме,
чуваме,
пишем,
дишаме,
тревожим се,
плачем,
целуваме се,
четем.
Засега е така.

А ето как звучи техният анонс за представлението им-четене в Сфумато:

Всеки ли може да пише стихчета по интернет? Каква е формулата на успеха в цифровата ера? Как да накараме мъжа в семейството да заведе семейството на спа?

На тези и още куп важни въпроси ще отговорят топ инфлуенсърките от популярната страница за графомания и халтура „Вайръл стихове за секс и драма“, Антония Антонова и Цветелина Вътева.

Заповядайте на сцената в подкаста на OFFNews, за да станете свидетели и участници в поетичната акция на двете поетеси, които ще ви преведат по дългите жп релси на живота с някои от най-интимните си творби. Излизайки извън балонения инфлуенсърски статут, Антония Антонова и Цветелина Вътева изваждат сърцата си и ги хвърлят на сцената. За да бъдат стъпкани… или помилвани.

Кафка казва, че животът е като тунел, в който единствената светлина е зад нас. Всичко, което предстои, тъне в неизвестност. Тръгнете с Антония и Цветелина на едно пътешествие през страховете на детството, през болката на младостта, през селата Кунино и Бела речка, през варненските и свогенските гари, през тъмните софийски паркове, витошките пътеки и финалните щрихи на старостта с нейното отминало бъдеще. Пътешествие, което ще тръгне от злободневието и неврозата на съвременния свят и ще ви поведе към онези светове, в които живеят поезията и свободният дух.

***

Седя по гащи в хола
след поредния дълъг ден,
в който съм била майка
и работеща жена
едновременно,
с една хавлиена кърпа
в скута си
и една чаша бяло вино
от кутия от 5 литра
в ръка,
и рева за мечтите си
и за детството си,
и за приятелите си,
и за детето си,
и за всичко, дето не се случи,
а трябваше да се случи,
и за тоя живот
в непрекъснати съмнения
и страх
от отговора на въпроса
за кого гласува
госпожата на детето,
заради опита ми,
докато съм уж на оглед
на учебно заведение,
та да видя базата,
нали,
да отгатна
за кого гласува тя,
за кого гласува тя,
дали ще мога да отгатна,
дали си личи
по погледа,
по жеста,
за субкултурите,
дето са мъртви,
за селяндурите с татуирани
цели ръкави,
при условие че преди
всички с татуирани цели ръкави
бяха културни хора,
за чуденето
какво ще правиме,
за реките,
по които съм плавала с лодки,
дето искат да ги издълбаят
и убият,
за да вземат още едни пари,
заради чуденето
дали само добрите
умират от рак,
заради липсата на палиативни грижи,
за която си говорех онази нощ
с чат джипити,
и за всички откраднати пари
и умрели хора
по пътищата,
за Седмочисленици
и за Голям Беглик,
и затова как младостта мина
в някакви надежди,
които,
уви,
не се оправдаха,
и в подлезите на вечно опиканата
Централна гара София,
и от яд,
и от гняв,
и от това,
че не мога да съм над нещата
и не мога да прегърна ближния,
ако седи на отсрещния бряг,
аз просто не мога,
и заради тъпотията и индиферентността,
и мързела,
и заради всичките тези
латентни гейове с фигурални бради,
защитници на традиционното семейство,
понеже бащите им ще се срамуват от тях
иначе,
дето искат да отмъщават
на целия свят,
че няма да бъдат с друг мъж
никога,
и от презрение,
и от злоба,
че някакви момичета,
на които всичко им е дадено
от мъж,
бил той баща или съпруг,
не ме разбират,
докато всъщност всичко им е взето,
и за любовта,
и за любовите,
и за това,
че трябва да обяснявам
на някакви хора,
че няма нищо срамно
в това да си умен
и/или
красив,
нито има нещо лошо,
по дяволите,
и също така за това как
тия плъхове сега
ще ни преебат за пореден път
исторически
и ще хванат верно да ни отцепят
от Европа,
но пак ние ще сме си виновни,
и за смислените разговори,
за езика,
който умира
всеки ден,
който умира
с мен,
и за хубавата музика,
и за книгите,
и безкрайно много за децата,
за това ще имат ли вода,
поне вода,
и за всичките усилия,
като че ли на вятъра,
и за тоя английски,
който служи само за сериали,
и за тва как близките ми казват,
че не бива да се натоварвам така
с неща, които
„не ме засягат пряко“,
но и враговете ми го казват,
враговете ми го казват същото,
и затова нямам никаква представа
кой какъв е,
и едновременно с това
е по-ясно от всякога
кой какъв е,
за безкрайния пропилян потенциал,
за цялото изпито време,
за отиващите си родители,
с които си отива
смисълът,
не просто в частен смисъл –
в колективен,
в общ,
за анзцузите и балоните,
на които малките
така се радват,
за Иванчева,
за предателите,
страхливците,
мъжете, които
не можем да имаме
и не можем
да бъдем,
жените,
които убиваме,
жените,
които търпим
до последно,
с две думи –
за България.
Седя и рева
за България.

Източник: Offnews.bg