Година по-късно отново сме в Могилица. Пак в разгара на лятото, време за ваканция, което отлита като миг със звъна на чанове и цветовете на дълбоките си залези. 

В китното родопско село сякаш времето е спряло – посрещат ни със същото гостоприемство и отново се радваме на истински запазена природа.

Родопите имат свой облик, който ги види веднъж, остава завинаги пленен от тяхното едновременно уютно и диво очарование.

Но има една промяна. С влизането на България в Шенген планината от двете страни на границата с Гърция вече спокойно може да бъде място за разходка. Все пак не тръгваме без лични карти, тъй като има патрули, които са в пълното си право да поискат проверка на документите ни и информация за намеренията ни. 

Поради доскорошната си недостъпност обаче тези райони не са маркирани и наистина са в дивото. Наш водач в родопските потайности от другата страна на границата отново беше Аделин Голев от Туристическо дружество „Крепостта-Могилица“. Общата площ на Родопите е около 18 000 кв. км, по-малко от 4000 от тях са на гръцка територия.

Стигаме до село Горна Арда и както в центъра на Могилица има голяма дървена лъжица, тук голяма дървена вилица е забодена в каменно „кюфте“, тежащо 4 тона. Местният фолклор гласи, че жителите на двете села си разменят по някоя закачлива реплика, но безспорно изглежда атрактивно и естествено всички искат да се снимат.  

Започваме да се изкачваме и скоро след това се озоваваме пред комплекс „Гераница“ – приказни малки къщи изцяло от дърво, люлки и хамаци в двора, даже симпатична колиба, кацнала в короните на дърво. Тук ще се върнем след прехода за почивка и парче домашна торта, но дотогава пътеката е все напред и след граничната пирамида. 

Маршрутът е изненада даже за водача ни – на кръстопът той дава възможност за избор нагоре или надолу и след демократично гласуване поемаме нагоре, каквото и да значи това. Минаваме границата неусетно и след още известно време ходене, прекъсвано от бране на диви ягоди и билки, се озоваваме на широка погледна площадка, носеща звучното име Зайча поляна заради високата популация на този вид в района.

Най-големият чар на мястото обаче за нас е 360-градусовата панорама. При много ясно време в далечината може да се види дори планината Славянка с първенеца й Гоцев връх.

На следващия ден отново изследваме красиви места и се запътваме към скалистия красавец връх Бодуралан, който се извисява над село Киселчово.

Неволите на пътешественика понякога са очаквани – разказахме ви за пътя близо до селото, който е доста разбит, а сега отново се наложи да преминем. За една година време виждаме само една малка асфалтова кръпка в най-пропадналия участък и толкова, а иначе води до много красиви места с голям туристически потенциал. 

Връх Бодуралан е висок 1540 метра, денивелацията му е от близо 500 метра. При изкачването се редуват горски участъци и открити поляни, пълни с всякакви цветя и билки. Нищо и никой не обезпокоява това дивно кътче, или поне такова е усещането, преди да се натъкнем на следа от мечка. Денят беше слънчев, видимостта отлична, но веднага започнахме да се оглеждаме за стопанката на този планински дом. Стане ли дума за мечки, емоциите са на двата полюса – от сериозен страх до желание за среща от любопитство. Но се оказва, че съвсем не е така лесно – истински дивите горски обитатели надушват отдалеч човешкото присъствие и избягват контакт. Лошо и мъгливо време може да ги заблуди и да ги видите по пътеките, когато най-малко очаквате, но ние продължаваме напред само с песента на птиците и пукането на шишарки под краката ни. Върхът действително се оказва много интересен – една широка скалиста площадка с хубава гледка и една по-висока кота над нея, на която буквално могат да застанат само няколко души. 

Но най-обзорната гледка в района ни предстоеше в последния ден от нашето родопско приключение – Циганско градище, граничен връх с височина 1827 м и едноименно тракийско светилище. Плавното изкачване започва от с. Мочуре. Пътят дотук за разлика от предишния е в много добро състояние.

Циганско градище е най-високият връх в Ардинския дял. При ясно време се вижда даже Бяло море, както и „море“ от планини – Родопите, Славянка, Рила и Пирин, Боздаг (Фалакро).

Легендата за името на върха е свързана с изграждане на кула, която се срутила, защото строящите я не се разбрали. От самото светилище не е останало почти нищо. На върха има построен заслон при нужда от укритие, а самият той представлява доста широка поляна с панорамна гледка във всички посоки. Единствено зад граничната пирамида по-високи борове леко я скриват.

Изкачването към върха е приятно, единствено накрая се усеща по-голяма денивелация. По пътя намерихме доста ягоди и боровинки, а гледките ни се видяха двойно по-омайни, защото в предишните дни се надпреварвахме за тях с дъжда.

Какво ли ще видим в разгара на лятото тук догодина?

Източник: БТА