Лумна. Пожар! Tрийсет секунди, а вече връщане няма. Трийсет секунди, а пламъци летят четири метра високо. „По-силен е огънят“, шепне съдба. Съдба? Бог? Вселена? Кое …? Завърта огнен вихър. Огнена засада. Вътре си! Вътре и синът ти. Времето спира. Или забързва? Нещо се катурва. Или се втурва? Ускорява в милисекунди. Ум не смогва.

Наместо мисли – бели петна. Свободна воля съзнава, че не е такава. Става молитва. Пленническа. Паническа. Молитва на последна надежда. На упование, наричано Бог. Непредставимо-Съдботворящо…

Пожарът бързо обхваща и поясняващи въпроси. Как? Защо? Вече са неразбираеми. Горещина завива свят. Отнема равновесие. Лишава от ориентири – дори от онези, които бебета имат. Ставаш беззащитен като в момент на раждане. Всичко е ново. Непознато. Като … в ум на новородено. Движение в безсъзнание. Минути изтрито съзнание. Нещо подсказва: в тях търси! Ако изход има, той е в … белите петна. И … пленническата молитва.

Огънят изненадва в тих юлски следобед. На фон от светлосиньо лятно небе. Без предизвестие. Без подготовка. Просто една от възможностите на мига. Мълниеносно тръгва към избуяли над коляно сухи треви, дървета, шубраци, дървени колци в ограда. Към къща и хора. Всичко в засада. Влиза в изсъхнали дънери. В срутена плевня. Пали проснати в нея дъбови греди. Такива красиви греди вече няма! Четвъртосани и дялани от стари майстори. Събирани с поколения.

Съхнали с десетилетия. Дарени на предците от съдбата. Сега си ги взима. Тлеят дни наред, както са предрекли пожарникарите. В безцелна, недоближима горещина, състезаваща се денем с горещината на юлското слънце. Гледка на пламнало наследие. На изпепелено минало. Но и на подпалени надежди, планове и фантазии за бъдеще.

Илияна Овчарова, „Пепелознание“, смесена техника, 50 Х 70 см.

„Пламнало е като барут“ ще си казват по-късно доброволци, дошли да гасят. „Всичко е толкова сухо. А навън – 43 градуса.!“ Пламъци влизат и в плодните дървета. Настъпват към оградата. Пълзят към … къщата. Мараня от горещина разтреперва въздуха. Разтреперва заобикалящия свят. Изглежда като неодушевени предмети да излизат от статика. Пулсират. Като изскочили от материя демони. Тайно живеещи там – сега напускат скривалища… Маранята анимира и белите петна. Проговарят. Материя можело и да няма. Можело и да е само в главите… Всичко можело да е поток от промяна с плашеща скорост. Промяна непосилна и за човешки сетива, и за човешки ум. За да оцелеел в нейната неуловимост, човек се самозалъгвал – измислял уж съществуваща, непомръдваща материя. Удобна за … сетива. Удобна за … ум. Осезаема. Управляема…

В следващ момент обаче белите петна обръщат разказа. А можело и да е точно наобратно… Всичко във вселената да е в достолепен, недосегаем, непроменим покой. Промяната – времето – можело да е само в главите човешки. Такива неща не било дадено да знаем. Непредставимо-Съдботворящо разрешавало най-много догадки. Най-добре човек да мерел гордостта с немощта си. Гордостта издържала 40-50 градуса. А огънят развивал хиляди…

В маранята синът също вижда предмети да подскачат като живи. Уродливи фигури, хванали се околовръст на хоро. Пъклено. Пъди ги с вода от тънък, градински маркуч. Брани къщата. Струва му се, че, стига да е достатъчно смел, танцът на пепелящите ще отстъпи. Всичко ще си дойде на мястото. Смелост? Самонадеяност? Вяра? Надежда? Парещи изчадия продължават ехидно да подскачат наоколо. Обградили го като жертвен агнец, играят с плячката. Хоро с резки движения. Непредсказуеми. Стъпки настъпателно стакато. Зануляващи вън. Зануляващи и … вътре.

Пукот. Свистене. Звуци превръщат. Едно в друго. Обръч стяга. Хоро безпощадно сляга. По-близо. Още по-близо. Парещо близо… Синът е на клада. Кладата твърдоглавие. Развява във въздух тънък маркуч. Пръска обсадила го стихия. Вода съска. Изфучава на пара. Мигом – като на горещ котлон. Звук на обреченост. Самият дявол ли съска насреща? А синът, претръпнал, подскача. Като кукер. От крак на крак. От крак на крак. Плаши злото. Гони го. Или се надява … поне да го омилостиви. Борба неравна. Борба в света. На човек. Една искра. Малка искра. Миг невнимание. Идва съзнание. За крехкост. За мимолетност. За горима плът на … бозайници някакви. Мечтаещи да са достолепни, вечни, непобедими. Оказали се … горими. Онова, което делят, върху което бдят, по което скърбят, заради което не спят, издимява…

Тя е повикала пожарна. Да бе звъннала само минута по-късно и пожарникарите щяха да са тръгнали по друг сигнал. Нямаше да има кой да гаси. Кой решава защо ще спасят тях, а не друг…? Ако въобще ги спасят… Логика все повече разроява. Разпад в алогизми. Слепване в бели петна. В … обещано. Приелият обаждането огнеборец настоява да посрещнат изпратената пожарна кола, за да намерят колегите му по-лесно адреса в далечната, планинска махала. Тя му предава. Той мигновено изкарва джипа от опожарения двор. Пламъци така или иначе опасно напредват към превозното средство. Вика сина си. И тя го вика. И той. И тя. Отново и отново.

Синът не отговаря. В адреналинен унес продължава „с джобно ножче да плаши тежковъоръжен“. Обезумял ли е? Като забит в кладата. Въздух не стига. Всичко замъгляват талази отровен дим. Още малко и тялото ще е последна бариера пред огъня да премине останалите до къщата метри. С шум от гъста, гореща пара, произведена от тънката струйка на градинския маркуч, дявол фучи насреща. Прави знаци – малко остава да го направи на … пръжка. Пушена пръжка. Синът не помръдва. „Исихастерия“, сеща се. Баща му толкова обича къщата. Нарича я „своя исихастерия“. Не бива да става на пепел. Да иде при дявола. Но баща му е говорил и друго. Исихазмът и той изпепелявал… Пак крещят с цяло гърло. Да не е припаднал? Да не е … станало демоничното жертвоприношение? Мисълта стяга гърла като бесило. В някакъв момент примка разхлабва. Виждат го да тича нагоре към джипа. Непредставимо-Съдботворящо не го е дало…
Трима скачат в колата. С бясна скорост потеглят надолу по изровен планински път. Път на молитва. На отчаяние. След минута-две – надежда! Виждат пожарна кола да лъкатуши насреща. Синът се прекачва в нея, за да води пожарникарите. Зад тях, в джипа, нагоре към неизвестното поемат той и тя. Пламнала ли е къщата? Ще я спасят ли? Не знаят… Малко вероятно. Пореден момент на пленническа молитва…

„Защо точно днес“, мисли той, карайки бясно нагоре по коловозите. На стръмно място, за да избегне стърчащ на пътя камък, който би задрал в шасито, пропада в канавка, изровена от стичащи се дъждовни води. Точно сега ли! Боксува. Издрасква джипа в крайпътни трънаци. Тъкмо където е прясно боядисан! Накрая успява. С бясна газ изскача от канавката и ускорява по нагорнището. Прогнозата казва: „най-горещ ден в годината“. Човешки предсказания. Надежди за знаене и можене. За контрол над случващо се. Мисли трескаво прехвърчат в превързан с бели петна ум. Прогнози. Закономерности. Сладкодумия… Скодоумия… Стъкмистики, непредсказуем поток от събития да придобие предсказуем вид. Стъкмистики с непрогледно. А зад тях – его вредно… Претендент, че знаел се издига унилата маса. От перспектива на Непредставимо-Съдботворящо – самозванец някой си. Човечец, който престава да е кой да е. Става … авторитет. Става на ближния надежда. А той, човечецът-самозванец, само това чака – започва да нарежда. Да управлява умовете ближни. Работните сили. Високопарно да наставлява, като представител на самото Недосегаемо – на непрогледния вселенски ритъм. Не че е възможно, но нали му вярват…

Още малко остава и зад последното било ще зърнат портата на къщата. Вижда небето, засенчено от облаци дим. Жонглажи със случайност, продължава потокът от мисли. Човешко, твърде човешко… А навикът пречи. Пречи да видиш, колко ограничен, колко неспособен е мисловният апарат. Може най-много вероятности. Приближения с обилни грешения. По-големи? По-малки? Никой не знае. Не знаеш и ти. Но не се и замисляш. Нали затова има авторитети – за да не мислиш… Колкото повече авторитети, толкова повече без(с)мислие… А е възможно мисловният апарат и приближения да не може… Но от суета, от властолюбие – измисля. Фабрикува илюзии. Нали от това живее късният капитализъм…?

Не щади колата. Префучава през неравности в стръмна ливада, в края на която е портата. Джипът подскача. Клати се. Скърца. Тук горе – особено сега – колата е вещ. Ламаринено изделие. А … прогнозите от време на време се сбъдват? Кое кара Непредставимо-Съдботворящо да позволи на неизбежно-грешнотворящо да успее? Да се опияни, че е познало? Да има основание да управлява умовете ближни, работните сили? Вижда преварилата ги пожарна цистерна паркирана пред портата. Трима пожарникари разпъват маркучи. Спокойно. Рутинирано. Въпросът „защо“, сеща се, огънят го приключи. Приключи нуждата неизбежно грешнотворящо – думи , граматика – да гадае Съдботворящо. Непосилно за най-лесното – за думите. Камо ли за мисловния апарат… Той може логика. Толкова…“

На портата се е събрал народ. Съседи, видели дим. Притекли се. Доброволци. Уговарят с пожарникарите как да гасят. Освен близкия съсед Борислав друг не познава. Тук човешко все още не се дава на късен капитализъм. До кога? Старите измряха. По тяхно време чувал ли си, че си нужен на съседа, отивал си. Така било. Започвал ли си да строиш къща, съседите сами идвали. Всички къщи, казват, били строени така. Не била нужна дори покана. Всички допринасяли семейството ти да има покрив над главата. А отплатата била самото свършено добро. После ти си отивал. Когато те строели. Без да те канели. За да имали и те покрив. Християнски времена… Как да обясни такава „социална аномалия“ на англосаксонските си приятели? Или на млади български подражатели? Жалко, че не са тук да видят с очите си. Защото как иначе да преведе думата „човечност“. Не е бизнес. Не е печалба. Не е възвращаемост. Не е рента. Човечност… Нищо че било геополитически анахронизъм…

Портата се намира на най-висока точка в стръмния двор. От нея гледаш като от наблюдателница. В ниското вижда покрива и задната част на къщата. Не горят. А хванала ли е огън от противоположната страна? Не знае. От тук не се разбира. Огън гори отвън. Неизвестност отвътре. Веднага заедно със сина се втурва да разпъва пожарникарски маркучи. Доброволци вече размотават. Боби, главният пожарникар, е набелязал критични точки. Дава нареждания. Пожарникари и доброволци скачат срещу посочените огнища. Стават цели в сажди. Шубраци превръщат дрехи в дрипи. Мъже гасят. Жени раздават вода. Помагат в комуникация между Боби и пожарната кола. Отплата? Свършено добро…

Без да губи време Боби се спуска към къщата. Синът заедно с него. Пази маркучът му да не се оплете. С мощна струя опитният огнеборец потушава опасни огнища по пътя. След като е помогнал да се развие един от маркучите в горната част на двора, дотичва и той. Заедно с Боби и сина обхожда къщата от всички страни. Гори наблизо, но къщата е незасегната. Да не пламне е помогнала и водата от тънкия, градински маркуч на сина, напоила полоса покрай основите… Боби продължава да гаси застрашаващи я опасни огнища. Проверява пристройката. Тук-там превантивно напръсква. На няколко пъти изкрещява към колегите си: „Имаме линия!“ Спасението вече има лице. Трима трънски пожарникари – Борис, Радослав, който днес е рожденик, и ……….. . Освен тях доброволците Борислав и Добромира Борисови, Валери и Здравка Радивоеви, Иван Гьорев и синът му Иван Гьорев (младши), Румяна Гюрова и Николай Николов.

Обгоряла е голяма част от петте декара двор. Гори и срутената плевня. След гасенето дъбовите греди са останали най-гореща точка. Негасимо огнище. Едновременно красиво и страшно. Огнено синьо. Огнено червено. Огнено жълто. Огнено оранжево. Вплитат се. Разплитат. Правят светещи, неведоми знаци на черен фон от изгоряла трева. Мостове някакви. Към бели петна… Доброволци разказват, че, докато стопаните ги нямало, докато посрещали пожарната кола, те вече стигнали горящия двор. Видели … ада. Петметрови пламъци гълтали всичко. Отпаднал от умора, не забелязва кой го казва. Като сън сцена потича пред вътрешно око. Стадо огнени коне излиза от отворена изподня. Мята огнени гриви. Парещо недопирно. Парещо недогледно. Цвили, тряска, скърца, фучи. Коне тъпчат до дъно. Стриват до пепел. Форми, контури, граници, перспективи, амбиции, съображения, съпротиви. Кое е предишно? Кое сегашно. Сля се. Пепелищно…

Източник: Offnews.bg

Източник: Offnews.bg

Следващата седмица започва официалното обсъждане със синдикатите и бизнеса на проекта на правителственото постановление за определяне на минималната работна заплата от 1 януари догодина на 1213 лв. или 620 евро и 20 евроцента.

За 25 септември е насрочено заседание на Комисията по доходи и жизнено равнище към Националния съвет за тристранно сътрудничество, обяви главният икономист на КНСБ Любослав Костов пред БНР.

„КНСБ ще подкрепи ръста на минималната работна заплата на комисията в НСТС, ще го подкрепим и голяма тристранка, тъй като предполагам ще има такава, тъй като бизнесът е против. Те са против всяко едно увеличение на минималната работна заплата, независимо дали става въпрос за 5 лв., 50 лв. или за 150 лв., което за нас е доста недиалогично“, изтъкна Костов.

Идеята на профсъюза е минималната заплата да бъде равна на заплатата за издръжка и тя да върви нагоре, особено когато България влиза в клуба на богатите – еврозоната, допълни той.

„1213 лв. е всъщност най-малкото, което заслужава работникът, и няма как да се твърди, че не са изработени тези пари. Те са изработени отдавна и в момента просто наваксваме, за да има някаква реална конвергенция в доходите спрямо средноевропейските държави, а не само по отношение на дефицитите и дълга“, изтъкна Костов.

Назначените на минимална основна работна заплата по трудов договор и пълно работно време към второто тримесечие на 2025 г. са близо 457 000 души. По данни на Евростат най-ниската минимална работна заплата сред държавите членки на Европейския съюз е в България – 551 евро, а най-високата е в Люксембург – 2638 евро. Предпоследна е Унгария със 707 евро, което е с над 28% повече от България.

Източник: Offnews.bg