Има хора, които не просто се занимават с изкуство. Те живеят с него, а то изтича от пръстите им, разлива се по повърхността на света и се превръща в храна за очите и душата. За тях казват, че Господ наистина ги е дарил с талант. Такъв човек е д-р Светлозар Пармаков – керамик, музикант, фотограф, авантюрист. Художник, който не просто рисува, а създава светове.

Смисълът на неговото изкуство е вплетен във философия, осмисляне, развитие във времето и пространството. Вече над 30 години развива орнаментите в картините и съдовете, които създава. И всеки, който ги види, усеща спокойствие. Съвършен баланс на цвят и емоция. Творбите му носят български дух от Велики Преслав, от Царско Търново, но сякаш говорят на всички народи. В тях има мотиви, които някой ще нарече келтски, друг – арабски, трети – индиански. Всичко си е негово. Лично, авторско, българско по сърце. Творби, създадени със страст, които живеят в очите и в душата.

„Когато гравирам, ми е лесно. Измислям всичко в движение. Казвам си, тук няма край, тук няма край. И продължавам“, казва художникът.

Пармаков създава картините си върху порцелан. Един квадратен свят, в който всяко дърво, всяко животно, всяка капка злато имат значение. Неговите творби не са само художествени. Те са средоточия на вяра, орнамент, звук и огън.

Български порцелан в Йейлския университет

Именно тази красота, този език на орнамента, привлича вниманието и отвъд Океана. Така Пармаков и стига до Йейлския университет в Ню Хейвън. Д-р Лиляна Милкова, ръководител на отдел „Образование“ и куратор в Художествената галерия в университета, попада на неговите творби на изложба в Бургас. И не само ги разглежда. Преживява ги. Вижда нещо, което надхвърля границите на занаят, стил, дух. Вижда художник, който заслужава да бъде показан. Така тя го кани да кандидатства за участие в конкурс. Следва категорично одобрение и така изкуството му поема към Щатите, към един от най-престижните университети в света, към Йейл.

„Уникално място, което съвпада напълно с концепцията ми за изкуство. Уникален е и самият факултет по сакрална музика, на който бях гост“, разказва Пармаков.

Самият той има богословски сюжети в картините и в иконите си. В орнаментиката си, която вгражда в съдовете, има християнска хералдика. Изкуствоведите виждат в творбите му влияния от старовизантийския и древноримския стил. Но Пармаков не копира, не възпроизвежда. Той взима духа и го превръща в своя форма. Всяка негова творба е създадена от нулата без шаблон. Изработена е на момента, както някога са го правили майсторите. Затова и няма две еднакви. Затова всяка носи свой ритъм – като музика, като молитва, като усещане, което не можеш да обясниш, но остава в теб.

В Градината на Ной

Така се ражда идеята да създаде специална картина от порцелан за изложбата в Йейлския университет. Наситена с много дървета, птици, животни – цял свят да се събере в нея. Признава, че докато гравирал, не бил измислил още име за нея.

„В един момент, докато рисувах жирафи, пантери, дървета, клони със златни листа… нещо нахлу в съзнанието ми. Чух: „Градината на Ной“. Това за мен беше просто изумително! Изтървах инструмента. Казах си: „Боже, това е гениално. Това е символът на Новия свят след Потопа“, спомня си развълнувано той.

Творбата води заглавието, а не обратното. „Градината на Ной“ дава име и на цялата изложба – Порцелановите светове на Светлозар Пармаков. Всички знаят за Ноевия ковчег. Митичният дървен кораб, който събира животните, за да оцелеят след Потопа. Но малцина са се замисляли какво идва след това: Градината, пълна с живот, с красота. Новият непринуден и спокоен свят. Това внушава творбата на Светлозар Пармаков. И идеята се приема възторжено от организаторите на изложбата. Тя напълно съвпада с темата на факултета по сакрална музика. Изработена в техника на гравюра върху суров порцелан, картината събира в себе си не само детайл и форма, но и символи: от златните листа до животните, всичко говори. Всичко има значение.

Градината на Ной.

На изложбата присъства и Робърт Нилсън, професор по старовизантийско изкуство, който е удивен от творбите на д-р Пармаков. Прави обстоен анализ на творчеството му пред публиката. Професорът добавя няколко негови творби към личната си колекция.

Изнася две лекции пред студенти от факултета по изкуства. Като част от изложбата, заедно с големия си син създават и кратък документален филм, с който показват процеса на създаване на една творба. На заден фон звучи негова музика, композирана за китара.

„В минутите от филма показах, че животът не е само рисуване. Той е концепция от интереси, музика, философия. Това е едно търсене на смисъл отвъд всекидневието. Това е същината на моето изкуство“, казва творецът.

Между огъня и съвършенството

В миналото работи като дизайнер в някои от най-големите манифактури в България – „Диамант“ – Разград, „Китка“ – Нови пазар, „KAI“ – Исперих. Именно там открива и усвоява специфична технология, която след това пренася в собственото си изкуство. Работил е с порцелан, който се е изпичал на 1400 градуса в пещи на газ, т.нар. „твърд порцелан“.

„Сега в България няма такива фабрики – всичко се срина“, казва д-р Пармаков, но допълва, че днес работи на 1200 градуса – т.нар. мек порцелан, който не отстъпва по качество и на другия.

На въпрос откъде идва вдъхновението му, той казва, че често се шегува с колеги. Някои казват, че чакат музата, а тя паднала на главата на колегата до тях. Няма такова нещо, според него. „Просто сядаш и започваш!“ А когато усети, че не му върви и няма настроение, просто оставя всичко и… се разхожда.

„И ако после се върна и усетя лекота в ръката си, ставам като булдозер! Понякога със съпругата ми изваждаме рисунките от пещта и се чудим: „Боже, кой го е направил това?“ Не вярвам, че съм аз. Какво нещо е ентусиазмът, вярата и радостта от това, че можеш да го правиш в момента!“

Дали има ритуал? Самия процес на работа, това е неговото вдъхновение. То е като общуване с Бог. Като мантра. Сяда на дивана, свири на китара – същото е. Рисуването е неговият молитвен момент. Така се раждат неговите „измислени неща“, както ги нарича. Само че, както сам казва, всъщност те изобщо не са случайни.

Как си говорят порцеланът и православието?

Пармаков не се определя като религиозен в строгия смисъл на думата. Но е вярващ. И тази вяра не е показна, а дълбока, като орнаментите. Той пее в църковен хор. Но го прави не от дълг, а от потребност. За себе си. Казва, че когато човек получи нещо от Бога – талант, възможности, дарба – най-важното е да остане смирен. Да не се доказва пред другите, а пред Бога.

„Затова и не се старая да се доказвам пред колеги или други хора. Просто държа да се доказвам пред Бог. Това за мен е моето измерение“, казва творецът.

Според Пармаков не може да има съревнование между творци. Всеки си е себе си и точно заради това православието и орнаментиката се допълват.

В началото и той, както мнозина, рисува абстрактно. Когато бил в четвърти курс, в Академията, си мислел, че ще „разтърси света“. Откакто се помни, бил „авантюрист“. Но една среща с богослов преобръща не само стила му, а и въпроса защо трябва да рисува. Започва да чете, да се интересува, да търси смисъл в живота и в изкуството. И открива онова, което днес движи цялата му работа – че истинското изкуство не е да впечатлиш, а да сътвориш. Че първичната му цел е да слави Бога. С интерес разказва как руските передвижници не подписвали картините си, защото вярвали, че не те ги създават, а Господ. Те били само проводник на Неговото дело.

„Аз не стигам до такава крайност, подписвам се под картините си, но вярвам, че най-малката Божия частица трябва да се вмъкне във всяка една работа. Това е смисълът на моето изкуство“, добавя още д-р Пармаков.

По света

Изложбата в Йейл е само един от щрихите в дългото културно пътуване на Светлозар Пармаков. Неговите порцеланови светове вече са гостували в Съвета на Европа в Страсбург. И там участието минава през конкурс. Художници от цяла Европа изпращат свои творби. Всеки депутат гласува за най-добрия, според него, художник. Представете си една огромна зала с десетки, даже стотици творби на знайни и незнайни творци. Оценяването е без жури. Спечелените сърца и завладените души тук са важни. И който събере най-много гласове – получава правото да изложи свои творби следващата година.

Пармаков със сигурност не очаквал да спечели гласовете на депутатите. Но един ден координаторката на изложбата му се обажда: „Заре, спечелил си много гласове в Парламента!“ И това не е всичко. Масово на тази изложба изкупили иконите му, въпреки че купувачите били католици и протестанти.

След успеха в Страсбург, за Пармаков започват да се отварят и други врати. Идва покана дори от Китай – страната, в която самата дума „порцелан“ е родена. А там българският творец обира погледите на любопитните посетители. Китайците масово са изненадани, че порцелановите съдове идват от толкова далечна държава като България.

Малко след като се прибира, получава покана за участие в Седмицата на българската култура в Дубай. След това, почти без пауза, заминал за Армения, дестинация, на която винаги искал да отиде. Разказва, че направо хукнал.

„Цялата година беше така. Една моя братовчедка от Русия дори ме беше питала дали се прибирам изобщо вкъщи. Отговарям – от време на време.“, през смях казва художникът.

Така, буквално за няколко месеца, той се оказва в културен вихър, в който всяко място отваря врата към нова публика, нови възприятия, нови разговори. Идеи. Размисли.
Но независимо дали е в Дубай или в Армения, реакциите към изкуството му си приличат: хората усещат нещо различно, дълбоко, неподражаемо.

Във Франция д-р Пармаков води авторски клас в Сент Етиен, а след това участва на Бианале на керамиката в Превел-Тюфе. Но най-ценната среща се случва не на сцена, а извън протокола. Един известен френски керамик, на 91 години, с личен музей, настоява да се запознае с него. Когато видял творбите му, се разплакал. Прегръщал го като приятел.

„Винаги на изложби ме питат за какво може да се ползват тези съдове, нали са със златна орнаментика. Аз им отговарям: „Ако искате, яжте супа от тях, но аз не бих.“ Тези съдове са предназначени за духовно потребление. Те са създадени да радват окото и душата“, казва Пармаков.

Сега за него отново следва най-любимото му – Китай. Световният център за порцелан в Джингдежен ще бъде негов дом за два месеца. Град, посветен изцяло на порцелана: галерии, изложбени зали, магазини, творчески студиа. Получил пълна субсидия, която му осигурява всичко. Ще бъде там през август, септември и част от октомври тази година.

Пармаков е влюбен в Поднебесната империя, в традициите, в спокойствието на хората. В това колко много научава там за порцелана.

„Винаги ме е привличало откриването на нови техники, материали и температури за обработка. За мен това ще е уникално време. Ще се потопя в китайската култура“, казва той.

Светлозар Пармаков е човек на изкуството във всяка форма. Освен с керамика, се занимава с музика. Композира за китара, струнни инструменти и обича да свири сам, в студийна тишина. Занимава се и с художествена фотография. За себе си казва, че е „любител, който снима професионално“. 

Източник: Offnews.bg