В средата на май група ирански режисьори сезират фестивала в Кан с настояване иранския филм „Майка и дете“ да бъде изтеглен от състезанието, понеже е направен „в климат на екстремна цензура и финансиран от институции, директно свързани с ислямската република на Иран“. Причината е, че режисьорът Саеед Рустаий, лежал шест месеца в затвора за пропаганда против режима (за „Лейла и нейните братя“, показван в Кан), е направил компромис, като се е съгласил да снима актрисите си с хиджаб, дори вкъщи. Това обаче съвсем не пречи на посланието на филма и органично се вписва в действието.

„Майка и дете“ всъщност прави остра критика на патриархата в иранското общество, но не директно, а отвътре, през историята. Иранските филми са известни по света със своята чувствителност и финес в психологическата разработка на семейните отношения и портретирането на деца. Тук тази тенденция продължава, като се разкрива в сложен и болезнен социално-психологически контекст. Сюжетът е от съвременния живот, а подходът е строго реалистичен.

Историята разказва за Махназ (Париназ Изадиар), медицинска сестра на 40 години, която сама отглежда двете си деца. Тя решава да се омъжи отново, но междувременно нейният необуздан син Алийар е изключен от училище, а годеникът ѝ съобщава, че иска да се жени за сестра ѝ. Момчето, бито от дядо си, скача през прозореца и загива. Съсипана от трагедията, Махназ се опитва да търси справедливост и отмъщение. Семейството – майка ѝ, сестра ѝ, дъщеря ѝ, са под опеката на свекъра, който решава за всичко. Мъжките персонажи са показани като авторитарни и манипулиращи. След перипетии и дори неуспешен опит за убийство, жената намира сили да се помири с живота си и да се върне в нормалността.

Така разказан, филмът звучи някак плакатно, но силата му е във финия психологически детайл и в автентизма на реакциите. Режисурата няма претенции за новаторство, но като цяло филмът представя един потискащ духовен климат, в който единственото спасение е в семейството, родовите връзки и любовта. Критичността е завоалирана, но пробива ясно. Традициите се пропукват и бавно отиват в миналото.

В състезанието имаше и друг ирански филм „Просто инцидент“ на Джафар Панахи, заснет в нелегалност. Панахи е открит опонент на режима, лежал 7 месеца в затвора и правил гладна стачка. Негови филми са отличавани в Берлин, Венеция и Кан – през 2018 той получи награда за сценарий за филма си „Три лица“. Интересно е какво ще отсъди журито за тези два филма.

„Сантиментална стойност“

За сложните семейни драми, но в подчертано интимистки план, разказва и „Сантиментална стойност“ на норвежеца Йоахим Триер. Агнес (Ренате Рейнсве) и Нора се срещат с баща си след години отсъствие от живота им. Той (Стелан Скарсгард) е известен режисьор и предлага на Агнес, нашумяла театрална актриса, да играе в следващия му филм, но тя категорично отказва. Тогава той възлага ролята на млада и ослепителна холивудска звезда (Eл Фанинг). Постепенно оживяват болезнени спомени от миналото на семейството, довели до отчуждение и панически атаки при Нора.

Филмът на Йоахим Триер се движи в линията на Бергман с неговото детайлно потапяне в психологията на персонажите, но не достига хипнотизиращата дълбочина на маестрото. Проследяваме постепенното сближаване на сестрите с остарелия им баща, както и неговото разкаяние за пропуснатите мигове заедно. Темата „филм във филма“ винаги работи, защото зрителите неизменно искат да научават как се прави кино и каква порода са хората в него. Тук това минава през семейните спомени, оживяващи в стара и красива нордическа къща, но и през катарзиса. На финала дъщерята приема предизвикателството да изиграе фамилната история, за да се освободи от нея и да се приближи до баща си.

Филм без открития, но и без капка сантименталност, направен с лекота и позитивно послание за силата на прошката.

В Кан винаги има по един силно провокативен филм, който върви по неизследвани пътища. Тази година това беше китайският „Възкресение“ на Би Ган – объркващ и екстремен експеримент. Той беше вкаран в състезанието в последния момент заради отказ на виза, но все пак изгря. Краен визуален експеримент, той определено стои далеч от зрителското кино и ще бъде любопитен (евентуално) само за заклетите киномани. Най-общо разказва за призрачен свят в неясното бъдеще, в който хората са загубили възможностите си да мечтаят, но пък са безсмъртни. Главният герой не може да различава илюзии от реалност, само една жена го разбира и влиза в мечтите му, за да търси истината. Но коя точно, не става ясно. Намесено е и киното, което трябва да запази за паметта за поколенията. Началото е решено като ням филм с надписи, минава се през различни стилове – немски експресионизъм, първите филми на ужасите, Носферату…

Изображението само по себе си е изключително красиво, решено предимно в мрачни синьо-сиви тонове, но и с игра на други цветове. Има анимация, трикове, декорите са в декадентски стил. Липсата на ясен сюжет обаче оставя зрителя в недоумение. Единствен ориентир се явява годината 1999, когато объркани хора чакат края на света, който отдавна всъщност е настъпил и навсякъде царят разруха и упадък. Има някои разтърсващо поетични епизоди, но те се губят в неразбираема атмосфера. Има и целувка с момиче-вампир… Поетично и апокалиптично кино – да, но когато то трае 160 мин, публиката оредява или заспива… Тази объркана смес от жанрове с неясно послание беше наречена от критиката „китайско мъчение“ и „тотално скучен“ филм…

На екрана в Кан може да се видят всички аспекти от битието на съвременния човек, всякакви стилове и естетики. Както интимната му същност, така и материалните му измерения, както политическите контексти, така и визуализиране на мечтите му. Над всичко обаче доминира нуждата от човешка близост, скрита в семейните връзки, любовта или приятелството. Това се вижда и при филма „Навън“ на Марио Мартоне, също в конкурса. Там героините устояват на превратностите и стигмата от затвора чрез подкрепата на приятелите и силата на общуването. То дава желание за живот и захранва надеждата, но и творчеството, както е при писателката Голиарда Сапиенца, героинята във филма на Мартоне и автор на шедьовъра „Изкуството на радостта“.

Тази тема е развита и в приятния „филм за пътя“ от „Особен поглед“ „Последна чаша преди тръгване“ на Франческо Сосаи. Там двама симпатични чичковци-пияници, хедонисти и бивши дребни престъпници „посвещават“ млад студент в тайните на живота чрез искреното си приятелство.

Източник: Offnews.bg