Освен със силни и политически награди, 78-мо това издание ще се помни и с безпрецедентното спиране на тока в Кан точно в деня на закриването. Електрическата мрежа на част от департамент Алп-Маритим е била изключена за близо 5 часа заради „криминален пожар и падането на стълб за високо напрежение“. Разбира се, фестивалният дворец има собствено захранване, но извън него картината бързо заприлича на скорошните репортажи от Испания: тъмни магазини, неработещи светофари, движението в хаос, изключени телефони, спрял интернет, блокирани банкови карти… Добро начало на филм за катастрофи.

Всичко това внесе тревога, но не попречи на заключителната церемония, този път стегната, кратка и някак не много тържествена. Най-чаканият трофей, „Златна палма“, получи „Просто инцидент“ на иранския режисьор-дисидент Джафар Панахи и то от ръцете на Кейт Бланшет. Открит противник на режима с близо 30-годишна кариера, той заяви от сцената, че „трябва да оставим проблемите и различията си настрана“, защото „най-важното е нашата страна и свободата в нашата страна.“ „Нека никой не смее да ни казва как да се обличаме, какво да говорим, да правим или да не правим.“ – продължи речта си той. Филмът, заснет в нелегалност след излизането му от затвора и с френска постпродукция и разпространение, е силен и директен трилър, показващ отношенията и уреждането на сметки между жертви и палачи в днешния тоталитарен Иран. Разказва за отвличането на един садистичен надзирател от хора, които е измъчвал. Преди да се разправят с него, те се опитват да установят самоличността му. Гневът им е огромен и необуздан, но и видян с едва доловимо чувство за хумор. В крайна сметка побеждава човечността. След „Златен лъв“ във Венеция и „Златна мечка“ в Берлин, Панахи слага в колекцията си и „Златната палма“ от Кан. Самото му присъствие там вече е събитие, а „Палмата“ освен признание е и красив жест на подкрепа от световната кинообщност.

Голямата награда или Гран при очаквано беше прписъдена на норвежкия „Сантиментална стойност“ на Йоахим Триер – завършена и проникновена семейно-психологическа драма с великолепни актьорски изпълнения. Филм, оглеждащ и природата на киното, което когато е изстрадано и истинско предизвиква катарзис и да сближава.

Наградата на журито беше поделена между два филма, единият от които спокойно би могъл да се окичи с „палмата“ – „Сират“ на френско- испанския режисьор Оливер Лаше (така смятат и от „Либерасион“ в техния „мечтан“ списък с награди). Трансов филм с поразителна визуална красота и страховито звучене, чието действие се развива в огромната мароканска пустиня. Започва с безпаметно рейв парти с хиляди танцуващи и свършва с група маргинали, бягащи от матрицата, но попадащи на минно поле. Вендерс беше казал, че в киното най-важно е „усещането за място“, то стои в основата на авторското кино. Това усещане тук е автентично, постигнато със завладяваща визия. Постепенно и неусетно мястото и историята се превръщат в гигантска метафора на човешката участ и философски размисъл за смисъла. Филмът за пътя и драмата на един баща се сплитат в трагична сплав, която разтърсва из основи. „Сират“ е арабска дума със значение на мост между рая и ада, „тънък като косъм и остър като меч.“

Вторият филм удостоен с Наградата на журито е „Звукът на падането“ на немската режисьорка Маша Шилински. Това е разказ за 4 момичета от 4 епохи, които израстват в една и съща ферма в Северна Германия и животите им някак си се преплитат. Филмът е амбициозна фреска, обхващаща цял век. Времето се разтяга в търсене на смисъла и паметта, а стилът е „чувствен и поетичен“. Самата Шилински е израснала в артистична среда с майка режисьор и е работила като акробат в пътуващ цирк из Европа, упражнявайки таланта си на магьосница и танцьорка с огън.

Наградата за режисура отиде много точно при бразилския режисьор Клебер Мендонса Фильо за политическия трилър „Таен агент“. Но филмът с пълна сила би могъл да претендира и за „Златната палма“. „Таен агент“ е завършена и мащабна фреска на Бразилия от времето на военната диктатура през 70-те, с шокиращи хорър и фантастични елементи, с горчиви сондажи в народопсихологията. Филмът получи и Наградата за мъжка роля за изпълнението на Вагнер Моура.

Наградата за сценарий отиде при „Млади майки“ на ветераните братя Жан-Пиер и Люк Дарден, носители на 2 „палми“ и всички възможни награди от Кан. Това беше най-вълнуващият, бистър и светъл филм от състезанието, една „хорална“ реалистична история, в която се преплитат драмите на 5 малолетни момичета, отглеждащи бебетата си в Център за подпомагане на майчинството. За първи път от много отдавна Братята завършват филма си оптимистично с надежда, музика и вдъхновение от новите животи. Девойките, почти още деца, не са професионални актриси и това придава още по-голяма автентичност на ставащото на екрана. Емпатия, човечност, загриженост в един свят на огромни и жестоки неравенства – това е посланието на „Млади майки“.

Мечтаната от много актриси Награда за женска роля отиде при Надя Мелити за филма „Малката последна“ на френската режисьорка Хафсия Херзи. Историята разказва за едно 17-годишно момиче от предградията, което е най-малкото от сестрите си в една весела фамилия. Фатима е добра ученичка и иска да следва философия. Когато се превръща в жена, тя се еманципира от традициите в семейството си и започва да се замисля за своята идентичност и сексуалност. Нещата се усложняват и от проблемите с вярата й.

Специалната награда на журито бе връчена на един действително специален филм „Възкресение“ на китайския режисьор Би Ган.

Българската следа

Да кажем няколко думи и за нея. Тя не беше така видима като други години (през 2024 Константин Божанов беше селекциониран в „Особен поглед“ с „Безсрамните“; преди него Весела Казакова и Мила Минева бяха там с „Жените наистина плачат“; малко по-рано и Стефан Командарев се разписа в Кан и това само за последните години…). Тазгодишното присъствие е по-дискретно, но се простира на много фронтове. Движат се различни неща, които ще се реализират в бъдеще и дано донесат успех, защото Кан е ускорител за талантите и формира „бъдещето на киното“.

И така, в журито на ФИПРЕССИ (Международната федерация на кинематографичната преса) беше поканена кинокритичката Мариана Христова. Наградата там получи бразилският „Специален агент“ – така той става шампион с три отличия.

В платформата за обещаващи млади продуценти „Producers on the Move“ се вижда името на Магдалена Илиева. Участниците там правят важни за кариерата им контакти и получават видимост в индустрията.

Филмът на Милко Лазаров „Стадото“ със заглавие за проката в чужбина „Тарика“ беше представен в програмата „Кан синефили“ в няколко кина.

Анимационният „Bread Will Walk“ на младия Алекс Боя (артистично име на Александър Бояджиев от Канада) беше селекциониран в късометражната секция на престижната „Петнадесетдневка на режисьорите“. Филмът е продуциран от Канадския филмов борд, но младежът е с български корени, много интелигентен и съвсем не се е самозабравил след успеха си – филмът му е и в конкурса на Анеси (наричан „Кан на анимацията“). Това е второ голямо признание в рамките на месец и ударно начало на една обещаваща кариера.
И друг късометражен филм, свързан с България, откриваме този път в „Седмица на критиката“ като специална прожекция. Това е „Eraserhead в пазарска мрежа“ на българката Лили Кос, живееща в Берлин и учила в НБУ. Историята разказва за момиче на 12 години, което през 90-те издирва пиратска касета на филма на Дейвид Линч „Eraserhead“. Да припомним, че големият режисьор почина в началото на тази година и беше почетен в Кан.

Респектиращ като българско присъствие в Кан беше и пичинга на проекта за първи игрален филм „Градинска алея 08“, нещо което се случва за първи път с български участник. Това събитие се осъществява в рамките на австрийската програма First Feature Film Lab и с помощта на Film Talent Academy на Международния фестивал за късометражно кино в Линц. Част от него са сценаристите Невена Кертова и Георги Иванов, мотор е продуцентката и кинокритик Павлина Желева от „Геополи“, а самият пичинг беше представен от младата режисьорка Олга Колева, завършила НАТФИЗ.

Виждаме колко разнопосочна е българската енергия и как се разгръща по всички възможни пътища на киното – от зародиша на идеята през реализацията до оценката на филма. Но всички чакаме всъщност изкачването на митичните 24 стъпала, „Златната палма“ в ръката и речта на някой български режисьор, която да отекне по целия свят.

Източник: Offnews.bg