Long Time Ago… някъде в Германия, почти избягал след операция от болницата, той гледа на живо в концерт онези – които в живота му ще бъдат винаги като още едно семейство. По-нататък ще получи (в Москва, където занасят и опъват транспарант – пренесъл сърцата на българските пърпълджии – срещу сцената) хармониката на Йън Гилън. Още по-късно вече ще се чуват и дори виждат по-често с Гилън и той ще му рече: И ти си ми брат.

Почти в днешно време, след лайв на Дейвид Гилмър в Лондон, той и съпругата му ще седят на пейка току пред дома на Гилмър по няколко часа за 2-3 дни. Докато онзи не излиза по едно време навън, не отива при тях и ги пита: Какви сте вие, защо стоите тук? А нашият му отговаря, че са от България, че са имали възможност и са решили да поседят поне пред дома му с желание да го видят и да му кажат колко силно музиката му е врязана в живота им.

Той се именуваше Петър Лисицов, но навсякъде (географски и виртуално) го познаваха като Пешо Пърпъла.

От 2016-а тук в „Медията” писах реквиеми за Митко Каруцата, Чорчика (Фортунов), за Вал Найденов и за Румен Янев. Дойде времето, когато и този мой приятел, съсед, съратник – трябва да го върна в Музикалната кутия на спомените, от толкова далеч в първите ефирни студиа (до които често отивахме заедно с трабанти, или с трабант и вартбург, и запорожец) – когато той си беше член на екипа…, до (може би) най-щастливите му години в Боденмайс, Бавария. Където пък преди 10-тина години (друга догонена мечта) дом приюти крехкото му семейство: него след над 50 операции с-и-без упойки, смаляващи невъзвратимо крака и органи; и любовта на живота му – момичето, почти избягало от рожденото си семейство у нас, заради любовта на живота и́.

Имаше много контакти из разните фейсбуци и наистина разговаряше с хора от цял свят – не само нашенци. Но в едва няколкото налична в Нета статии/интервюта с него, освен за „Дийп Пърпъл”, Гилън, срещите им и псевдонима му, друга основна тема е какво му коства изобщо да продължава да живее и колко са операциите му. Беше болен от спина бифида и се самоиронизираше, че по-често не му трябва упойка, когато го режат. Преди 10 г. Соня Момчилова го нарече „Годеникът на болката”. А водеше активен социален живот като за двама здрави.

В ония далечни години на първите Музикални кутии в БНР, когато с него и живеехме блок до блок, вход до вход, а често тръгвахме заедно: и след предаването, но и след разборите с бира на „Синьото кафе” поне за още час-два, пак не се прибирахме още – а на улицата, в колата си говорехме какво искаме, какво правим, как, какви са мечтите ни, какво ни крепи… докато не свършеха цигарите.

Бяха времена, в които имахме много, без да имаме кой знае какво – но това не бе от времето, а от нашето си възпитание и разбирания; от семействата ни; и от музиката, с която също живеехме – като със събеседник, разказвач, весел купонджия или тъжен изповедник. Пешо беше жизнен, образован (Френската гимназия; републикански шампион по история от 1978 г.) и енигматично циничен, което кареаше красивите млади дами да искат да се запознават с него. А той – и тогава и до днес – презираше ламтежа, парите, егоизма, простотията, предателствата. А нямаше как да не се сблъскваме с тях – и някога и сега. Така избираше и поддържаше най-близките си приятелства – по взаимната вярност. (В неговия „кръг на допуск” един от „бетеерците” му е кум, а групата му посвети парче.)

Ако „Флойд” (и Гилмър, и отделно Джон Лорд) за него бяха философията на дните, пурпурните бяха емоцията им. И винаги и завинаги в семейството му „Пърпъл” и Гилън бяха другите членове, приети и познати и на майка му Венета и на „баба Пърпълджийка”. Както „Арсенал” от футболните му пристрастия. И JVC-тата – единствената марка техника, допусната в дома им.

Когато заживя в Бавария и беше закрепил някак здравето със силата на любовта и свободата да пътува – той поразшири списъка на неговите The Greatest. Имаше и възможността да изгледа някои от тях. А често в разговорите ни през Вайбъра ми диктуваше какво трябва да чуя непременно.

Само преди няколко дни, макар и упоен, в последната ни вайбърска среща, ми рече да се запозная с последния албум на шведите Karmakanic. И не робуваше на вкусове и моди; или харесваш и живееш с дадена музика, с рока, или не си губиш времето с ерзац и еднодневки. В нашенските рок среди имаше също много приятели, понеже познаваше всички (възхищаваше се на „Ер Малък”, Милена и Любо Малковски – случайно ли родени в един и същи ден; Валери Градинарски и Данчо Караджов му бяха близки, а с „Б.Т.Р.” имаше особено силна връзка).

Беше достатъчно „вътре”, когато 2-то БГ рок поколение излизаше на сцените, променящи системата в края на 80-те. И искрено се радваше на групите, гостуващи на живо или с парчетата си в ранните Музикални кутии и Блек Топ-класацията в „Хр.Ботев” и в „Дарик”. На този фон политиката не му беше присърце, макар да имаше завиден запас от знания и история в главата си. Като доста от нас – беше първо ентусиазиран, после разочарован. Постоянно вмъкваше в разговорите ни – след преместването му в Бавария – че уж не ще да гледа, но вижда какво се случва у нас и наоколо му и му е тъжно. И че още повече го е яд на разпада в социума, на избиващата злоба, кариеризъм, мошеничество, манипулираната история и действителност, чалгата.

В един момент съдбата му се усмихна леко и обещаващо: срещна момичето, което никога не бе имал и с което щеше да сподели дните си до края. И за нея той не бе „Пърпъла”, а Петър. След като изпрати и майка си, той си грабна жената, качиха се в Ситроена с малко багаж и се премести в Бавария. Искаше да и́ подари и своята любов в по-нормална среда и да провери колко време е изкупил предварително, за да поживее малко по-щастливо.

Животът му отпусна 10-тина години. Казваше ми по вайбъра, че си остава българин, и родолюбец и манипулациите в съвременния обществено-политически свят го ядосват, но не могат да го „вкарат във филма” си. Само че, е решил да си отпусне правото да някакво бъдещо милостиво време далеч от мизерията на „Захарна фабрика” и операционните с трионите. И не си смени гражданството докрай.

Подкрепям го: да, имаше това право – макар многото му приятели да останаха в компютъра и телефона, а той тук живееше и чрез тях в живите им контакти. (Все пак, идваше на всичките големи лайвове на „бетеерците” в НДК.) Никакъв срок с начало и край не стига, дано поне неговото баварско щастие с любимата жена и посетените концерти да са му стигнали. За да превърта наум филмчето от тия красиви и спокойни последни години, пропадащ и будещ се в упойката на страданието. Той, „годеникът на болката”, който не се нуждаеше от упойки за операциите.

Лек път нагоре, Петре! Намери́ Лорд там и всички вече пристигнали групари и съратници, и подгответе бъдещия небесен лайв „Дийп Пърпъл и приятели”. Хармониката на Гилън нали е у теб. Отрепетирайте твойто любимо Fools. Или изтананикай любимото ти парче на Малковски за онези с квадратните глави. Ще им хареса, да знаеш. Мнозина станахте вече вие всички там, Деца на времето в безвремие. Ясно е, че и ние – останалите – ще се появим някой ден край онази сцена. А тук, долу, докато ни има – ще ви има и вас.

Кураж, Стю! Бъди силна. Един по един си отиват те, изпълвайки ни с безприсъствието си. Ала (докато не ни открият Дементорите) загубите на близките са като фотоните: частица и вълна. Допир и спомен. Нежни ръце и сънища. И само от нас зависи колко още ще живеят.

Източник: Offnews.bg