Източник: Offnews.bg

Петнадесет страни си оспорваха място в първия полуфинал на Евровизия във вторник. Той се проведе пред 6500 зрители, напълнили „Сейнт Якобс Хол Арена“ в Базел, и бе директно излъчван в YouTube. Задачата му бе да определи половината от участниците във финала, който предстои на 17 май, събота. Вотът се определяше единствено от гласовете на зрителите.

Конкурсът бе открит с изпълнение на традиционни швейцарски танци, гарнирани с местни алпийски рогове и йодли.

Първите десет държави, получили място в предстоящия финал, са Албания, Естония, Исландия, Нидерландия, Норвегия, Полша, Португалия, Сан Марино, Украйна и Швеция. Любопитното е, че девет от десетте държави ще се представят с песни, в които е включен или изцяло застъпен родния им език. Норвежкият представител е единственият, който ще пее на английски.

В миналогодишния конкурс Украйна достигна до трето място, Швеция и Португалия заеха съответно деветата и десетата позиция, Естония завърши под номер 20, а Норвегия бе на последното 25-о място.

Младата тричленна група Ziferblat ще представи Украйна на тазгодишните финали с песента Bird Of Pray. Песента достига до конкурса, след като става първа в националната селекция на страната, „Vidbir 2025“. Ziferblad е основана през 2015 година от братята близнаци Даниил и Валентин Лешчински и техния приятел и барабанист в групата Федор Ходаков. Песента, с която ще се представят на финалите, е на украински и английски език и смесва множество музикални жанрове. Текстът разказва за украинци, разделени от войната.

За финалите Швеция, която е сред фаворитите в конкурса, залага на групата Kaj с тяхната комедийна Bara Bada Bastu – първата песен на шведски, с която страната участва в конкурса от 1998 година насам. Естонският финалист е Tommy Cash с Espresso Macchiato, португалците ще са представени от Napa и Deslocado, а Норвегия – от Kyle Alessandro и Lighter.

Нидерландия ще бъде представена от C’est La Vie на музиканта с конгоански произход Claude. Той посвещава песента на майка си и текстът е за нуждата от позитивно отношение към живота, въпреки трудностите. За Нидерландия това е завръщане във финалите на конкурса, след като миналата година нейният представител Joost Klein бе обвинен, че се държи непристойно към член на продуцентския екип и малко преди финала бе отнето на страната право на участие. Това стана след като и през 2023 година страната не успя да си пробие път към финалите.

След едногодишно отсъствие от финалите, в тях се завръщат още Албания със Zjerm на Shkodra Elektronike и Полша с Gaja на Justyna Steczkowska. Полската представителка ще постави и рекорд, тъй като е представлявала страната в конкурса още през 1995 година и сега ще направи най-дългото присъствие на един и същ музикант в конкурса, тридесет години.

Последното участие на Исландия на финали е през 2022 г., а на Сан Марино – през 2021 г. Тази година исландската държава ще се представя от RÓA На VÆB –, а Сан Марино – от Tutta L’italia на Gabry Ponte.

От финалите на тазгодишния конкурс отпаднаха Хърватия, Словения, Белгия, Кипър и Азербайджан. Белгия бе считана за един от най-сигурните фаворити в конкурса, а и кипърската песен получи много добри отзиви в медиите. Миналата година Хърватия, Словения и Кипър стигнаха до финалите, като кипърската песен Liar на Silia Kapsis достигна до петнадесето място, словенската Raiven на Veronika бе под номер 23, а хърватската Rim Tim Tagi Dim на Baby Lasagna стана втора в конкурса и първа в гласуването на публиката, което бе и най-добрият резултат за страната от 1999 година насам. Азербайджан пропуска трети пореден финал, а за Белгия последният финал бе през 2023 г.

Припомняме, че шест държави са с предварително осигурено място на финала на 17 май. Това са основателките от голямата петорка – Германия, Италия, Испания, Франция и Великобритания, както и домакинстващата страна тази година Швейцария, спечелила миналогодишното издание.

В четвъртък, 15 май, ще се състои и вторият полуфинал, който ще определи и останалите участници в конкурса.

Източник: Offnews.bg

Късометражен анимационен филм на работещия в Канада режисьор от български произход Александър Бояджиев бе селектиран от секцията „Петнайсетдневка на режисьорите“ на кинофестивала в Кан, който се открива днес.

Анимацията е описана като сюрреалистична сатира, която критикува свръхконсумацията и дехуманизацията на обществото. След Кан филмът ще бъде представен в официалния конкурс на Международния фестивал на анимационния филм в Анеси от 8 юни т.г.

Александър Бояджиев завършва киноучилището „Мел Хопенхайм“ към университета „Конкордия“ с бакалавърска степен по изящни изкуства в областта на филмовата продукция. Роденият в Монреал аниматор и режисьор от български произход е известен със своите сюрреалистични, ръчно рисувани истории. За Националния филмов съвет на Канада той създава филмите Focus (2014) и Turbine (2018), които печелят специални награди на Международния фестивал на анимацията в Отава, а Turbine получава и наградата за най-добър късометражен анимационен филм на NYC Shorts.

Бояджиев, известен още като Alex Boya, е много активен на анимационната сцена, участва в конференции и други събития. Той е изградил значителна общност от последователи в социалните мрежи, които с нетърпение следят творчеството му.

В интервю за БТА Александър Бояджиев разказа как най-точно трябва да се преведе на български заглавието на най-новия му филм, който ще бъде представен в Кан като Bread Will Walk /Le pain se lève. Той говори още за проблематиката и посланията на анимацията. Бояджиев сподели факторите и световните творци, оказали най-голямо влияние върху творчеството и изграждането му като личност. Кинотворецът разказа също подробности за българските си корени, какво му дава или от какво го лишава неговият произход по света.

Как всъщност трябва да се преведе на български заглавието на филма, защото на английски е „Хлябът ще проходи“ (Bread Will Walk), а на френски „Хлябът втасва“ (Le pain se lève)?

– „Хлябът се вдига“. Това заглавие носи в себе си пластовете на време, очакване, движение и надежда. Както при втасването на хляб, има процес, в който животът се надига; бавно, понякога незабележимо, но със сигурност. То съдържа и игра на думи: не само хлябът като тесто, което набъбва, но и като символ на човешката изправена стойка, достойнство и пробуждане. Това е момент на изправяне, но не с агресия, а с вътрешна решителност. Оттам и връзката с темата на филма – надигането като личен и колективен жест на съпротива чрез близост и въображение.

Откога рисувате?

– Рисувам от времето, преди още да съм започнал да говоря или да ходя. Родителите ми, които са професионални художници, са ми дали молив в ръката още като съвсем малко дете. Това беше нещо съвсем естествено у дома – както другите деца хващат играчки, аз хванах молив. Оттогава рисуването стана моят първи език. То беше форма на игра, общуване, самопознание, но също и навлизане в света на образите, линиите и значенията. Нямаше нужда от думи, за да изразя това, което чувствам или си представям; всичко беше там, в движенията на ръката върху хартията.

С времето този акт се превърна не само в навик, а в необходимост; нещо, без което ежедневието ми би изглеждало непълно. Всяка линия, която изписвам, е продължение на вътрешния ми свят; понякога спокоен и изчистен, друг път хаотичен и необуздан. През годините рисуването остана най-непосредственият начин за общуване със света, без филтри, без преводи. То беше моят начин да мисля, да чувствам, да осмислям реалността и въображаемото едновременно.

Откога разбрахте какво всъщност е рисуването?

– Рисуването за мен винаги е било начин на изразяване чрез средствата на визуалния език. То не е само занаят или техника, а територия, в която се сливат емоция, мисъл и интуиция. В него има ритъм, има структура, но и свобода. То позволява да се преодолеят граници, да се създаде свят, който не зависи от логиката на ежедневието. В този свят образите не служат само за разпознаване – те носят преживяване, атмосфера, усещане. Рисуването е моят начин да мисля за света, без да се подчинявам на неговите ограничения.

Как си представяте таргет аудиторията на филма?

– Таргет аудиторията на филма ми не е ограничена до конкретна възрастова група, а по-скоро до определено вътрешно състояние: любопитство, чувствителност, готовност за потапяне в неочакваното. Това е филм за зрители, които са отворени към въображението, към символиката и към нерационалното. Вярвам, че хора от всички поколения могат да усетят дълбочината на историята, стига да се оставят на образите да ги водят – не толкова чрез сюжет, а чрез атмосфера, ритъм и вътрешна логика, различна от линейната.

Филмът не търси да бъде разбран, а преживян. Зрителят не трябва да се вкопчва в конкретна интерпретация или да очаква ясно послание. Достатъчно е да наблюдава, да се движи с визуалния поток, с метаморфозата на формите и текстурите. Това е кино за онези, които не се страхуват да влязат в абсурда, в гротеската, в поетичното. За хора, които могат да разчитат емоционални кодове, без нужда от думи или разяснения; които откриват смисъл в усещанията и в това, което остава между кадрите.

От всички проблеми, които филмът поставя, кой според вас е основният?

– Един от основните проблеми, които поставя филмът, е крехкото равновесие на нашия свят. Светът, в който живеем, е подложен на непрестанно напрежение: между поколение и поколение, между технологии и природа, между лично и обществено. Но в сърцето на тази нестабилност стои и нещо много просто и човешко; връзките между близките хора, особено в рамките на семейството. Във филма това равновесие се проявява визуално чрез трансформации, но на по-дълбоко ниво говори за съпротивата срещу разпадането на емоционалната тъкан на общуването.

Как виждате неговото решение?

– Решението, което се предлага във филма, не е грандиозно или революционно, напротив. Вярвам, че истинската промяна идва от способността ни да чувстваме, да се слушаме взаимно и да си прощаваме. Това са действия, които нямат шумна сила, но са много по-радикални от всяка външна промяна. В едно време, в което често се говори за прогрес чрез конфликти и сътресения, аз вярвам в тихите революции на съпричастността. Там се крие дълготрайното въздействие – в малките жестове, в емпатията, в отказа да отговаряш на болката с още болка.

Опитвал ли сте истински български хляб, правен ръчно?

– Да, опитвал съм ръчно направен български хляб и той е нещо много лично за мен. Моята баба беше истински майстор на месенето. Помня как като дете прекарвах ваканции в България – ароматът от кухнята ѝ се запечатал в паметта ми. Това не беше просто хляб – това беше ритуал. Смесване на брашно, топлина, очакване. Всяко парче носеше топлината на ръцете ѝ и историята на поколения. В този хляб имаше нещо, което не можеш да пресъздадеш с индустриално производство, имаше време, търпение и душа.

Вие сте с български произход, разкажете за вашето семейство.

– Роден съм в София. Моите родители са професионални художници, които работят в областта на графиката, илюстрацията и живописта. Те имат участия в множество изложби не само в България, но и в Канада, Мексико и други страни. Бях свидетел на техния процес още от ранно детство: рисуването, подготовката на платната, напрежението около изложбите. За мен това беше нормалната атмосфера на дома. Моите баби и дядовци също бяха хора на почтеността, със силни морални устои. Винаги съм усещал обич и стабилност в срещите ни в България – те ми дадоха усещане за принадлежност и приемственост.

Къде са корените на рода ви в България?

– Родът ми е от Казанлък и Кюстендил. Дядо ми по майчина линия е от Казанлък – град, известен не само с розовото масло, но и с художествени традиции. Другият ми дядо е от Кюстендил, също град с богата културна история и известни художници. В тези градове усещам духовна връзка, някаква тиха основа, върху която човек може да изгради собствено творчество.

Често ли идвате в България?

– Многократно, защото родителите ми винаги са поддържали връзката си със страната и за мен тези пътувания не са били просто туристически визити, а срещи със семейство, приятели и културна идентичност. Всеки път е било пътуване навътре към себе си. В България има енергия, която усещам като продължение на семейния ни пейзаж.

Какво е за вас българският произход в Канада и по света, дава ли ви някакво предимство?

– Българският ми произход в Канада и в международен контекст е за мен богатство. Той ми дава перспектива, възможност да виждам нещата от друга гледна точка, да комуникирам на различни културни нива. Езикът е вход към светоглед, а културата – към ценности. Като гражданин на Канада с български произход, усещам как това ме прави по-гъвкав в комуникацията, по-открит към различията, но и по-здраво свързан със самия себе си.

В ежедневието си често преминавам между два свята, българския и канадския. Това ме научи на адаптивност, но и на устойчивост. Понякога тази двойнственост ми помага да откривам нови решения и да изразявам идеи по по-цялостен начин. Тя ми дава възможност да усещам нюанси, които не винаги са видими на повърхността. Българските ми корени носят със себе си една дълбока чувствителност към историята, езика и културната памет, които ме обогатяват не само лично, но и професионално. Вярвам, че това многообразие е не слабост, а сила – особено в контекста на съвременния свят, който изисква разбиране, търпение и способност за свързване отвъд очевидното.

А ограничава ли ви в някои отношения?

– Не, никога не съм усещал, че произходът ми ме ограничава. Напротив, всяка култура, която познаваш дълбоко, е инструмент за разбиране. Ограничението идва от страха, а не от идентичността. Вярвам, че познанието на повече от един културен код е форма на интелектуална свобода.

Сюжетите на вашите филми са сюрреалистични, откъде идва сюрреализмът в главата ви?

– Израснах в семейство, в което сюрреализмът не беше нещо чуждо или академично – той беше част от ежедневната визуална среда. Родителите ми създаваха творби с елементи на сюрреализъм, и това разви в мен способността да мисля образно, да се доверявам на въображението. Сюрреализмът ми позволява да избягам от баналното, да изследвам абсурдното, чудовищното и поетичното в човешката природа. Това е начин да кажеш истината, без да я назовеш буквално.

Имате ли силни влияния в изкуството, художници сюрреалисти например?

– Харесвам творбите на Франсис Бейкън, Макс Ернст, Йеронимус Бош и Георг Грос. Всеки от тях ме е научил на нещо различно: дали ще е плътта като носител на емоция при Бейкън, или наративната плътност на Бош, или визуалната провокация на Грос. Това са артисти, които не се страхуват от тъмната страна на въображението.

При Бейкън ме привлича начинът, по който деформира човешкото тяло, така че то да предаде усещане, което думите не могат. Неговите образи крещят без звук. При Макс Ернст; това е свободата на асоциациите, начинът, по който материалното се преплита със символичното. Бош, от своя страна, е цяла вселена – гъст, многопластов, изпреварил времето си с визуални структури, които и до днес провокират. А при Георг Грос ми въздейства грубата, почти брутална честност в погледа към обществото и политиката. Всички те ме окуражават да не се страхувам от дълбокото, от неясното, от чудовищното, когато то носи истина.

А основните влияния върху вас в киното, в анимацията?

– В киното и анимацията съм силно повлиян от Ян Шванкмайер, Тим Бъртън, Брус Бикфорд и класическите автори от Националния филмов борд на Канада като Норман Макларън. Тези творци ме вдъхновяват с това, че са успели да създадат светове със собствена логика. Те използват средствата на анимацията не просто за разказване, а за преживяване, за психическо и емоционално пътуване.

Имате ли любим филм, който гледате многократно?

– Имам няколко филма, към които се връщам отново и отново, и с всяко гледане откривам в тях нещо ново. Nightmare Before Christmas е един от тях; не само заради оригиналната си естетика, но и заради перфектната симбиоза между визуален стил, музика и емоция. Всеки кадър е като илюстрация, но и носи пулса на разказа. Филмът има онази рядка способност да бъде едновременно мрачен и топъл, абсурден и трогателен, и точно това го прави жив.

Друг неизчерпаем източник на вдъхновение за мен е Street of Crocodiles на братята Куей. Това не е просто филм; това е сън, материализиран чрез движение, текстура и ритъм. В него няма обичайна структура, а усещане, че всеки обект е натоварен със скрито значение. Атмосферата е толкова гъста, че понякога сякаш се движиш през спомен, който не си сигурен дали е твой. Тези филми не остаряват, те дишат. Те са като живи същества, които се променят заедно с теб, без да губят същността си.

Каква музика слушате?

– Слушам музика, която е експресивна, текстурна и често нетрадиционна. От архаична балканска до експериментална електроника. Понякога слушам и Бетовен, особено когато имам нужда от вътрешна структура. Музиката за мен е инструмент за настройване на ритъма на съзнанието.

Любимото ястие, напитка?

– Любимото ми ястие е българска баница – с тънки кори и сирене, изпечена до златисто. Любимата ми напитка – кафе, ароматно, гъсто и ритуално.

Как отдъхвате след тежък работен ден?

– Най-добре си почивам чрез безцелно рисуване – без план, без идея, просто да следвам мастилото и да оставя ръката да води мисълта, а не обратното. Това е медитативен акт, в който се губи усещането за време. Линиите се движат свободно по хартията, без очакване, без крайна цел, и именно в това се крие освобождението. Рисуването така се превръща не в задача, а в начин да се върна към себе си; без натиск, без нужда от обяснение.

Понякога също гледам стари филми, без звук, просто заради ритъма на кадрите и движението на сенките. Без реплики и музика образите добиват нов живот. Забелязвам детайли, които иначе биха останали скрити – напрежението в рамото на актьора, играта на светлина по лицето, дишането на самата сцена. Това визуално мълчание ми дава друг вид почивка, не пасивна, а съсредоточена, почти съзерцателна.

Познавате ли се с Теодор Ушев, който също работи в Канада?

– С Тео Ушев имаме добри колегиални отношения в рамките на Националния филмов борд на Канада.

Той ползва произведения на български писатели (Георги Господинов) за сюжети на филмите си. Вие доколко сте запознат с българската литература и култура?

– По време на посещенията си в България съм се срещал с много художници и писатели, приятели на родителите ми. Един от тях е Иван Веселинов – основоположник на българската анимация. Харесвам българската автентична фолклорна музика, с нейните неравноделни ритми и древни пластове. Също така съм впечатлен от богатото антично наследство, съхранено в музеите – предмети, които носят отпечатък от цивилизации.

Ще бъдете ли в Кан за представянето на филма? А в Анеси?

– Заминавам за Кан за световната премиера на моя филм. Ще присъствам през целия фестивал. Също така ще бъда в Анеси през юни, където филмът също е селектиран. Тези събития са възможност за среща с публика и професионална общност, която разбира езика на анимацията.

Какво ще пожелаете на вашите приятели и фенове в България?

– На приятелите и феновете ми в България бих пожелал никога да не се отказват от идеите си и мечтите си. Да останат отворени към света, но да не забравят корените си. В тях има сила, която може да ги поддържа в най-непредвидимите моменти.

Виж още за:

Източник: Offnews.bg