Тази статия първо бе публикувана в Coda Story.

Люба Късова – журналист, социален изследовател и съосновател на AKAS. Сред избраните 20 иновативни жени в журналистиката за 2025.

Един от най-ярките ми спомени от времето когато растях през 80-те и 90-те години на миналия век в нашата малка авторитарна държава, е как пристигам в гимназията си в София рано сутринта и заварвам опашка от сънливи ученици, които прилежно чакат да ги пуснат в училище. Момичетата са облечени в училищните си „престилки“ направени от тъмносиня полу-синтетична материя с кръгла бяла яка, с несравнимо отблъскващ дизайн, напомняща на рокля от „Историята на прислужницата “. Опашката се е образувала, защото учителите са решили да направят проверка на външния ни вид. Присъединявайки се към края на опашката, аз усещам надигаща се вълна от безпокойство. Ще получа ли забележка днес? За какво ще е този път?

Животът в авторитарната държава е един акт на жонглиране, на камуфлаж, на отклоняване на вниманието, на прикриване на истинските ти предпочитания, мнения и мисли. Да се слееш с околните, да станеш невидим, увеличава шансовете ти да водиш спокоен живот.

Откакто Доналд Тръмп се завърна в Белия дом, наблюдавайки от Лондон, където сега живея, си припомням самоцензуриращата и изолираща атмосфера в България през 80-те години. Всеки път, когато попитам приятели в САЩ как са, получавам забележително познати, самодистанциращи се отговори. „Опитвам се да се предпазвам от външната информация“, казва един. „Изолирала съм се и се опитвам да се съсредоточа върху семейството си и върху това, което мога да контролирам“, казва друга. „Не мога да понасям новините“, казва трети. „Знам, че да си заравяме главите в пясъка не е изход“, споделя ми четвърта, „но се чувствам безпомощна и уплашена и не съм сигурна какво мога да направя. Да го наречем инстинкт за самосъхранение.“

Ето я! Устойчивата на антибиотици супербактерия, с която израснах и аз и всички около мен. Усещам я. Помирисвам я. Виждам я. Казва се страх.

В моето училище в София никой не беше пощаден от сутрешната проверка когато я правеха. За момичетата това означаваше три неща: престилките да не са твърде къси; ноктите да не са твърде дълги или цветни; и прическите да не са прекалено рошави. Ако късметът съвсем те е напуснал този ден косата ти щеше да бъде безцеремонно и публично проверена за въшки и гниди. Ако учителите решат, че си се провалила по някой от тези параметри, получаваш забележка. Твърде много забележки ще доведат до „намалено поведение“ в края на срока. Ако завършиш училище с намалено поведение не би могла да кандидатстваш в университета, дори ако си постигнала възможно най-висок успех. Късата престилка, дългите нокти, разрошената коса или голяма уста могат да ти костват бъдещето.

Аз винаги съм била устата. Дъщеря на посланик, израснала в България, Швейцария, Афганистан и Етиопия, на 14 години ме приеха в Английската гимназия в София и се върнахме в България. Аз все настоявах да изказвам мнението си при първа възможност, което беше лош, дори опасен навик. Свободата на словото под каквато и да е форма не беше толерирана в България по това време. Периодите на терора в края на 40-те и 50-те години бяха гарантирали това, въпреки че по това време аз не знаех нищо за тях. Терорът и множеството чистки бяха останали държавна тайна, не се коментираха в учебниците по история, нито пък бяха тема за всекидневен разговор. Общественият подарък, който те бяха направили бе атмосферата на наследен страх и безмълвно подчинение.

Като обърна поглед назад, осъзнавам, че това, което най-много ми тежеше в училище, беше еднообразния начин на мислене и забраната да поставяме под въпрос статуквото, което учителите изискваха от нас. В обществото имаше неписани правила – „никога не говори за политика с приятели или роднини“; „не критикувай Тодор Живков (нашият вожд от 1954 г. до премахването му през 1989 г) публично“. Между теб и другите винаги имаше известна публична дистанция. Това, което си казвахме у дома, колкото и да беше невинно, не можеше да се повтори навън, а резултатът от тази дистанция беше, че всички ние постоянно се предпазвахме един от друг. И точно това искаше управляващата Българска комунистическа партия (БКП).

Ричард Ади

Сега с тъга констатирам, че моите приятели в САЩ, израстнали от прогресивната страна на желязната завеса, изведнъж имат много повече общи преживявания с мен, отколкото някога сме си представяли, че ще имаме. Трудно ми е да проумея, че Съединените Американски Щати – тази най-желана дестинация за младите българи през 90-те години, които мечтаеха да се потопят в една безгранична свобода, безмерно богатство и най-привлекателните поп, рап и гръндж музикални сцени – сега през 21 век са подложени на ограничена и условна свобода.

Подобно на мен, американците вече знаят какво е да изпитваш всеобхватен страх от държавата. Да изпиташ този вечно присъстващ страх от наказание и възмездие, страх, който непрекъснато ти пречи и в крайна сметка разрушава социалната спойка на обществото. Страх, който очевидно прониква дълбоко в редиците дори на Републиканската партия. Лиза Мърковски, дългогодишен републикански сенатор от Аляска, наскоро направи изумително публично изказване. „Всички се страхуваме“, призна тя на конференция в Анкъридж. Смело изявление, което отразява настроението на нацията. Национално проучване на Института за политика към Harvard Kennedy School, проведено сред 2,096 младежи на възраст от 18 до 29 години между 54-ия и 66-ия ден от втория мандат на Тръмп, разкри изключително високи нива на страх сред младите американци, независимо от нивото на образование и пола им. Шест от 10 от анкетираните (с висше или средно образование) признаха, че се страхуват за бъдещето на Америка.

В България доверието в околните, което е социалната спойка във всяко общество, беше унищожено чрез многократните чистки след 1944 г. Подобно на DOGE чистките на Мъск във федералното правителство в множество сектори, тогава в България са били елиминирани или ограбени и изоставени в бедност хиляди „буржоа“, полицаи и държавни служители, академици, военни, работници и всеки, който се е противопоставил на управляващата комунистическа партия. Информаторите са били насърчавани да предават другите, точно както прави администрацията на Тръмп, която неотдавна постави ултиматум на правителствените служители или да докладват за инициативи на DEI в техните отдели, или да се изправят пред „последствията“.

Новината за имигранти, които са били депортирани в Ел Салвадор, въпреки че нямат криминални досиета, както и неотдавнашното изчезване на венецуелски легален имигрант, който бил задържан в Тексас, ми напомниха за българския трудов лагер Белене, за чието съществуване научих едва след като комунистическият режим падна. Хиляди българи, набелязани от режима, са били хвърлени там през десетилетията, а понякога дори са изчезвали безвъзвратно и завинаги.

Страхът от държавата се прокрадва във всяка част от живота ни, включително в нашите взаимоотношения с най-близките. Това знам от опит, защото в юношеските ми години този страх дори се прокрадна в отношенията ми с покойния ми баща.

Син на незаможни етнически българи бежанци от Гърция, заселили се в Гоце Делчев в началото на двадесети век, баща ми завърши професионалната си кариера като посланик, което постави семейството ни сред малцинството от привилегировани българи, на които им беше разрешено да пътуват в чужбина. Като всички, които заемаха държавни или високопоставени длъжности, баща ми беше член на БКП. Но той беше и състрадателен човек, който наистина вярваше в идеалите за равенство и социална справедливост. За разлика от много други, той не използва статута си за лични печалби, а вместо това наблягаше на почтеността си, която бе отразена в нашия единствен имот – двустаен апартамент, в който живеех с родителите си и със сестра ми. Родителите ми нямаха вили, нито втори апартамент, нито други съществени материални притежания, на които обикновено се наслаждаваше номенклатурата.

Въпреки че беше мил по природа, баща ми често беше необяснимо строг към мен в юношеските ми години. Той беше особено критичен към откровеността ми и положи невероятни усилия да я подтисне по време на тийнейджърските ми години. Години наред приемах грубите му думи за чиста монета и се чувствах някак непълноценна. В началото на този век станах една от стотиците хиляди млади българи, които напуснаха България, за да се преселят на Запад. Заминах за Англия, която за мен бе страната на свободата, демокрацията и себеизявата. Трансформирах дълбоко вкорененото си чувство за малоценност в упорит труд и амбиция да успея в най-либертарианския за мен град на света– Лондон. Потопих се в дотогава непознати за мен начини да опозная и освободя човешката си природа като например практикуване на критично и творческо мислене, посещаване на концерти и различни курсове за личностно развитие. След един провален брак тръгнах и на лична терапия, което беше чуждо понятие в България тогава.
По време на терапията често се фокусирах върху раната, която ми бяха нанесли присъдите на баща ми по време на юношеството ми, както и наптрапчивото ми усещане ми за невидимост, което бях наследила от авторитарния режим, в който израстнах. Години наред обвинявах патриархата за грубостта на баща ми в тийнеджърската ми възраст. В края на краищата, борбените и устати момичета и жени никога не са били на мода никъде в света и по никое време.

Едва наскоро прозрях, че това обяснение далеч не бе цялата история. Баща ми не беше подтикнат в действията си само от патриархата, но и от авторитаризма. Това, което е плашило най-много баща ми бе опасният ми навик да назовавам нещата такива, каквито ги виждах, защото се е страхувал, че този навик може да застраши бъдещето ми в страна, която преди всичко изискваше безпрекословна лоялност, мълчание, подчинение и конформизъм. Всъщност той се е опитвал да ме предпази от тежък живот. Чудно как не бях направила тази връзка по-рано. Със сриването на авторитарния режим в България в края на 1989 г. се срина и острата критика на баща ми към начина ми на изразяване. Той омекна драстично, насърчаваше ме да продължа да уча, да се развивам професионално и да пътувам по света. Природната му доброта и мекота излязоха на преден план, и процъфтяха когато започна да старее.

Откакто Тръмп се завърна на власт през януари, много журналисти, публицисти, политически експерти и академици се изумиха от бързината и бруталността, с които той хвана американското общество за врата и го завлачи към режим, който някои наричат авторитаризъм, други автокрация, конкурентен авторитаризъм, олигархия, патримониализъм, клептокрация или по-унизително какистокрация. Каквато и да е точната дефиниция на потисническия режим, към който Тръмп и администрацията му маршируват, едно нещо е напълно ясно. Той е пуснал в широка употреба валутата, без която никой авторитарен режим не може да съществува – страха.

За да успее, всеки репресивен режим изисква подчинение. Какъв по-ефикасен начин да го постигне в национален мащаб от насаждането на страх от загуба на доходи, статус или свобода? По думите на видния български политически коментатор Иван Кръстев: „Накарайте хората да се страхуват от бъдещето и демократичните институции са парализирани“. След като се появи страхът, границите, които ни защитават от всеобхватния контрол на държавата, могат напълно да се сринат.

Ричард Ади

В авторитарна България държавата контролираше как да изглеждаме, какво да учим и какво да премълчим, как да се държим, всичко това с оглед да гарантира, че се съобразяваме с нуждата на комунистическата партия от обезоръжаване на индивидуалната овластеност. С приятелите ми си живеехме тийнейджърските си животи, влюбвахме се, пишехме домашни, от време на време бягахме от часове и купонясвахме, но и ние и родителите ни винаги си имахме едно на ум и никога не се отпускахме напълно.

За да се избегне опасността от всякаква форма на организирана обществена съпротива срещу авторитарния режим или от самостоятелно мислене,изкуството, музиката и критичното мислене не бяха част от учебната програма. Това, което обаче бе задължително, беше начално военно обучение (НВО), в което учениците биваха обучавани как да боравят с Калашников.

Неотдавна препрочетох дневниците, които си водех между 16 и 18 годишна възраст. Те разкриват силно вътрешно напрежение , което таях дълбоко в себе си. Сред предсказуемите описания на върховете и разочарованичта на моите връзки с момчета, приятелки, сестра ми и родителите ми, открих много копнеж за свобода, за съпротива, за смелост. Там също открих полярните противоположности на свободата и смелостта, а именно страха, унижението и безсилието. Унижение и безсилие, които не принадлежаха на моето поколение, но които се бяха прокраднали в мирогледа ни чрез наследените погребани травми на поколенията преди нас. Моят дневник от 1989 г. беше пълен с цитати от книги, които бях чела, загатвайки за свобода и смелост или за страх и страхливост:

„…Но ако все пак умра…
Не търсете куршуми в черепа ми,
не търсете нож в корема ми,
не търсете цианкалий в кръвта ми
Обърнете внимание на коленете ми.
Ако откриете белези от пълзене –
това е моята смърт!“
Това го бях преписала от стихотворението „Истинската смърт“на Стефан Цанев от 1962 г..

Една българска поговорка, предупреждаваща срещу съпротивата, също бе намерила място в страниците на дневника ми: „Мнозина, изпреварили времето си, бяха принудени да го чакат не в най-удобни помещения.“ Друг цитат на Цанев също предупреждаваше за цената на бунта: „Убитите тихо лежаха под пиедесталите, убийците стояха на пиедесталите“. Но бях преписала и една българска поговорка, която осъжда кроткото примирение със съдбата: „Като бомба скрита в джоб, мълчанието е опасно“.

През последните години много съм си мислила за щетите, които почти половинвековният авторитарен режим в България (предшестван от векове на Османско робство) е нанесъл на следващите поколения. Идентифицирах три най-големи бариери, които пречат на разцвета на обществото и индивида. Те са следните: наследеният страх от това да бъдем истински видяни , предаван през поколенията, който ни кара да се самопотискаме; осакатеното доверие в институциите и помежду ни, което прави демокрацията перманентно нестабилна; и недоразвитата способност да си задаваме смислени въпроси (която е предпоставка за интимност и социално сближаване) от страх че „любопитстваме“. Понякога затварям очи и си представям колко ли високо биха могли да бъдат източноевропейските общества, ако не бяха наследили усмирителната риза на авторитаризма.

А след това насочвам погледа си към САЩ с надеждата, че това традиционно свободно общество може да избегне смазващата усмирителна риза на авторитаризма, независимо от това колко лоши изглеждат нещата днес. Мотивирана от това, че съм израснала в режим, който институционализира липсата на глас, започвам въображаем диалог с американците и по-специално с моите приятели. Умолявам всички, които разбираемо се чувстват уплашени, притеснени и следователно апатични, да не заглушават гласовете си все още.

Като се сетя за контролираната планирана икономика, която съпътствуваше авторитарния режим в България и Източна Европа, оставам оптимистка че САЩ – най-старата демокрация, функционираща в рамките на свободна икономика – е в силна позиция да устои на стремглавия марш на администрацията на Тръмп към авторитаризма. Съпротивата, обаче, изисква повече хора, независимо дали са главни изпълнителни директори, академици, адвокати, собственици на фирми, новинарски журналисти, обикновени американци или други участници в гражданското общество, да бъдат смели и да изберат да се противопоставят (явно или скрито), независимо от това, че изпитват страх. Изследване на над 300 насилствени и ненасилствени въстания и бунтове между 1900 г. до 2006 г., довели до сваляне на правителство или териториално освобождение, показва, че една успешна кампания за политическа промяна се нуждае от изключително малка част от населението: само 3,5 процента. В САЩ това все пак са на над 11 милиона мобилизирани хора.

За мен бе удовлетворяващо да стана свидетел на силата на свободната пазарна икономика и гласа на потребителя в Съединените щати. Те вече успяха да се противопоставят на политическите действия, като наказаха Tesla на Илон Мъск за неговото деструктивно лидерство на DOGE. Пазарните анализатори наскоро стигнаха до заключението, че спадът от 71% на годишна база в печалбите на Tesla се дължи поне отчасти на ролята на Мъск в Белия дом, довела до криза на компанията. В резултат от това Мъск ограничи ролята си в DOGE, което е точно това, което искаха онези граждани, които се отказаха от своите коли или поръчки на Tesla. Това нямаше да може да се случи в никоя планова икономика, като тази в България през втората половина на 20 век. Надявам се тази новина да послужи като силен мотиватор за обикновените американци, които се смятат за безсилни в днешния политически климат. Например, един от най-добрите начини да се съпротивляваме срещу авторитаризма е това да подкрепяме свободната преса чрез абониране за новинарски издания, чиято мисия е да защитават свободата на словото и да казват истината. Например, в акт на неподчинение Шерил Кроу не само публично изхвърли своята Tesla, но също така направи дарение на NPR (Националното Обществено Радио), което непрекъснато бива атакувано от Тръмп и администрацията му.

Като погледна назад към миналото осъзнавам, че това, което помогна на родителите ми да не се поддадат на корумпираната комунистическа система, беше моралната яснота която насочваше действията им. В сегашния контекст това означава всеки aмериканец да избере дали да бъде като Харвард или като Колумбийския университет, като Мърковски или като мълчащ сенатор демократ или републиканец. Когато си мислиш, че си неутрален, ти всъщност избираш страна – страната на потисника. Антидемократичната атака, която Тръмп нанася на американското общество, не може да успее без апатията на всеки гражданин, който избере да мълчи. В този контекст си припомням мъдрите думи на Мартин Лутър Кинг, който е казал че „животът ни започва да угасва в деня, в който замълчим за нещата, които имат значение“.

Един от най-ефективните начини, които авторитарният режим в България използва да подчини хората, бе чрез потискането или унищожаването на малките общности. На онези, които се страхуваха или тревожеха в България, им липсваха не само демократичните кметства, към които да се обърнат, но и местните общности и клубове, където можеха просто да комуникират помежду си. В резултат на това по време на комунизма нямаше как да разберем какви са истинските предпочитания на хората около нас, защото не се събирахме редовно в по-големи групи. Така че според мен най-добрия начин на съпротива за един Американски гражданин е да създаде или да участва в дейности, които укрепват социалното сближаване на местно ниво. Независимо дали става въпрос за присъединяване към социални събития на местната общност като хорове, спортни, артистични и други клубове, участието на местно ниво е социалното лепило, което поддържа демокрацията жива и има потенциала да отслаби правителствения контрол и пропагандата.

Винаги, когато се връщах в България през първите няколко години от живота ми в Лондон, се изненадвах колко малко въпроси си задаваме един на друг. Понякога се дразнех, когато чуех някой да признава, че не е попитал нещо важно от страх да не го сметнат за любопитен. Бях объркала това недоразвито умение да си задаваме въпроси с липса на интерес един към друг. Един ден обаче осъзнах, че тази липса на умение да си задаваме дълбоки въпроси също е наследена от авторитарните времена. Споделянето или откриването на „грешна информация“ в ерата на държавно следене можеше да ни коства свободата. Затова нашите родители (и следователно ние) се бяха научили да не задават въпроси и да не споделят много за себе си като защитен механизъм спрямо себе си и семейството си. Това прозрение разпали страстта ми към дълбоките разговори. Сега смятам, че задаването на дълбоки въпроси е важен израз на свободното съществуване. Във времена на повишена заплаха от авторитаризъм и поляризация, задаването на по-дълбоки въпроси наистина е начин да разберем себе си и да се сближим с хората около нас. Практикуването на изкуството на добрия разговор е форма на съпротива срещу авторитаризма.

Да бъдеш креативен, да създаваш каквато и да е форма на изкуство (и да, всеки е присъщо креативен!) е друга ефективна форма на съпротива срещу авторитаризма. За да ни държат в подчинение, моето поколение бяхме лишени от възможността за творческа изява през средното си образование. Резултатът от това бе нашата изкривена идея, че да бъдеш креативен е територия запазена само за малцина късметлии. Самото определение на креативността предполага тя да се съпротивлява на конформизма и еднообразното мислене. Невронауката пък ни казва, че креативността е и противоотрова срещу безпокойството и стреса. Развитието на нашата креативност е начин да поддържаме духа си свободен.

Липсата на свобода на словото в комунистическа България се изразяваше и в това, че новинарските медии бяха превърнати в пропагандна машина на режима. Тяхната единствена роля беше да легитимират властимащите всеки ден и по всякакъв начин. Затова ми е тъжно, когато чуя мои приятели някъде по света да се чудят дали напълно да не се откажат от новините. Да разберем каква е истината не е даденост, а привилегия – резултат от упоритата работа на смели журналисти, които си вършат работата в една функционираща демокрация. Отбягването на новините е точно това, което авторитарни лидери като Тръмп искат да направим, защото това им позволява да действат без всякакви бариери. Напълно разбирам че ни е необходимо да ограничаваме нон-стоп четенето или гледането на новини като защитен механизъм за психичното си здраве. Но също съм болезнено наясно с това колко обезпокоителен и клаустрофобичен изглежда един свят без истински новини. Може би най-финият, но влиятелен начин да се противопоставим на авторитаризма е да не се отказваме от новините.

Подобно на много хора около мен, понякога ми е трудно да остана оптимистка за бъдещето на децата си. Когато ме сполетят моменти на тревога и песимизъм, се утешавам с тяхната преходност, но най-вече с поглед към историята. В такива трудни моменти поглеждам назад и си припомням, че нито един диктатор, тиранин или автократ не е смазал безвъзвратно човешкия дух нито пък е спечелил дългосрочната битка за по-добър и по-справедлив свят.

Виж още за:

Източник: Offnews.bg