Кан уважава американското кино и неговите легенди във всички жанрове, стилове и разновидности. Фестивалът неслучайно започна ударно с Почетна „Златна палма“ за Робърт де Ниро – феноменален актьор, не просто „звезда“, с повече от 120 филма в една наистина уникална кариера от 60 години. Играл е в 2 филма със „Златна палма“, с 2 „оскара“ зад гърба си, бил е президент на журито в Кан през 2011.

„Палмата“ му беше връчена от неговия „ученик“ Леонардо ди Каприо, който призна, че де Ниро винаги е бил пример за него и се възхищава на спокойствието и педантичността му. Припомни, че сцените, в които не говори са най-силни.

„Той научи цяло поколение актьори как се говори с огледалото.“ – добави той.

Красива гледка беше тяхната прегръдка на сцената.

„Имам толкова топли чувства към фестивала в Кан. – беше казал Де Ниро. – Особено сега, когато толкова неща ни разделят, Кан ни събира заедно – разказвачи на истории, режисьори, фенове и приятели. То е като завръщане у дома.“

Известен бунтар и неумолим противник на Тръмп, той очаквано използва откриването за да се изкаже по темата си и заяви:

„Американският президент-филистер се назначи за ръководител на една от нашите водещи културни институции. Той намали финансирането и подкрепата за изкуствата, хуманитарните науки и образованието. И сега обяви 100% мито върху филми, произведени извън САЩ. Не можете да поставите цена на творчеството, но очевидно можете да наложите мита върху него.“

Затова и директно призова:

„Не можем просто да седим и да гледаме. Трябва да действаме и трябва да действаме сега, не с насилие, а с голяма страст и решителност. Време е всеки, който държи на свободата, да се организира, да протестира – и когато има избори, разбира се, да гласува…“

Иконата на Холивуд Том Круз и Кан са друга красива любовна история. Да припомним триумфалното представяне на „Top Gun: Маверик“ – тогава френските въздушни сили го поздравиха с три самолета, които прелетяха над Кан и изписаха в небето трите цвята на френското знаме в момента, когато той се изкачваше по червения килим. Сега Круз дойде да завърши един епизод от кариерата си и да се сбогува (eвентуално) с героя си от „Мисията невъзможна“.

Заглавия като „Кан обича Том Круз и той го обича“ са само част от възторжените отзиви за тази последна серия от известната поредица, озаглавена „Мисията невъзможна: Последна равносметка“ (The Final Reconning). Това е осмият филм и втора част на „Мисията невъзможна: Смъртоносна равносметка“.

„Трябва да ми се доверите за последен път“ – казва загадъчно неуморимото момче и в този смисъл филмът може да се възприеме и като отдаване на почит на героя му Итън Хънт, но и на една 30-годишна авантюра – първата „мисия“ се появява през 1996.

Сюжетът отново е изпълнен с див екшън, от който се запомня как героят на Том Круз виси от самолет, докато стрелят по него. Това е „безумен каскадьорски номер с обърнат надолу самолет“, в който неудържимият Круз, вече на 62, демонстрира каскьдьорските си умения. Да си представим колко наши актьори, а и по света могат да направят такива лупинги на ръба на мислимото. Последното крило от шпионския трилър е най-очакваният блокбастър за лятото с фантастичен бюджет от 400 милиона долара. Разбираемо е, че когато напористи журналисти го питат за митата на Тръмп той казва, че ще говори само за кино…

СПОМЕН ЗА СТАЛИНСКИТЕ ЧИСТКИ И ПОЛИЦЕЙСКОТО НАСИЛИЕ са две теми, които се очертаха на екрана в Кан още в първите дни.„Двама прокурори“ на украинския режисьор Сергей Лозница не говори за Украйна, а за СССР от 1937, времето около сталинските чистки.

От „Монд“ са забелязали, че механизмите на властта са разкрити като „странен театър на абсурда“ или „9-те кръга на Ада“. Филмът проследява потапянето на млад юрист в грубата и безмилостна затворническа реалност. Хиляди писма на задържани и обвинени несправедливо от режима са изгаряни в една килия, но едно някак си се промъква и стига до бюрото на новоназначения прокурор Корнев.

И мъжът отива да разследва жалбата на един затворник, жертва на насилие и мъчения. Корумпирани агенти на НКВД се опитват да му пречат, но той все пак успява да говори със задържания, стар и заслужил болшевик… Като убеден и морален партиец Корнев вярва, че просто нещо се е объркало. Търсенето на истината го отвежда до главния прокурор в Москва и той се сблъсква челно с тоталитарния режим…

„Нашият герой, млад, току-що дипломиран прокурор, принадлежи на първото пост-революционно поколение, възпитано в романтичен и идеалистичен дух. Той е ентусиазиран строител на бъдещето…“ – посочва режисьорът.

Критиката отбелязва, че филмът прави паралели с настоящето като носи и силна ирония с внушението, че системата разрушава и най-страстните си защитници… По повод визията Лозница обяснява:

„Първоначално исках да включа архивни кадри… Отказах се от тази идея, но тя остави своя отпечатък – особено във формàта на изображението, който отговаря едновременно на епохата и на стила на разказа. Камерата не се движи, има само статични кадри. Този избор изисква много изобретателност в композицията и монтажа. Олег Муту, моят румънски оператор, разработи особена цветова палитра. Изключихме всички „живи“ цветове: оставихме само черно, сиво, кафяво, тъмно синьо, бяло – и на места кървавочервено. Костюмите бяха реализирани в същата гама, търсейки автентичност.“

В „Дело 137“ френският режисьор Доминик Мол прави дисекция на полицейското насилие, довело до раняването на млад мъж по време на протестите на „жълтите жилетки“ от 2018. Една полицайка (Леа Дрюкер) от „полицията на полициите“ разследва обстоятелствата по този казус за да се поеме някаква отговорност. Постепенно обаче нещата се усложняват. Позната ситуация… От този „запалим сюжет“ се е получил „смел филм“, „обхватен и интелигентен“, който поставя много и болни въпроси. Доминик Мол е учил кино в City College в Ню Йорк и френския IDHEC и в младостта си се е вдъхновявал от Хичкок. Прави жанрово кино с все по-социални сюжети. Героинята на Леа Дрюкер е човечна и объркана едновременно. Впечатлява контрастът между нейната строгост и човечност. Актрисата казва, че това е роля, която не ти предлагат всеки ден.

Фестивалът в Кан винаги е бил тясно ангажиран с проблемите на света, но тази година това, както видяхме на откриването, бе заявено от самото начало съвсем директно. Председателката на журито Жюлиет Бинош отдаде почит на Фатима Хасуна, фоторепортерка от Газа, която е трябвало да дойде на фестивала, но е била убита през април заедно с 10 члена на семейството си при бомбардировки от Израел. Тя е героиня на един документален филм с красиво заглавие „Сложи душата си в ръката и върви“, представен на фестивала.

25-годишната журналистка е убита ден след като филмът е селекциониран в Кан. Още на втория ден на фестивала се появи и петиция в подкрепа на Газа, подписана до момента от около 400 личности от световното кино. Те целят да изобличат „мълчанието“ за „геноцида“ в Газа.

Сред първите подписали са били Ралф Файнс, Ричард Гиър, Хавиер Бардем. Към тях са се присъединили Джим Джармуш, Педро Алмодовар, Сюзън Сарандън, Гильермо дел Торо, Хоакин Финикс… Новината е, че и Жюлиет Бинош вече е сложила подпис в петицията – в началото тя беше предпочела да привлече вниманието към трагичната смърт на Фатима Хасуна. В „Особен полед“ темата се поставя също, но от друг ъгъл с филма „Имало едно време в Газа“ на Араб Насер и Тарзан Асер. Там действието се развива в Газа от 2007.

Освен Газа и другата невралгична точка в момента не е забравена. Украйна и съдбата й също са във фокуса на вниманието. Първият ден на фестивала беше обявен и като Ден на Украйна. Освен присъствието на Лозница в конкурса, три документални филма показват ужасите и безсмислието на войната. Кан открито заема позиция и с това, което организаторите заявяват – няма да се приемат „официални руски представители, правителствени институции или журналисти, представляващи официалната линия“.

Но в Кан, освен сериозните глобални теми се развиват и ПАРАЛЕЛНИ ЖЪЛТИ СЮЖЕТИ

Голямата френска звезда Брижит Бардо, днес на 90, се изказа пред телевизия BFM меко казано неласкаво за фестивала в самото му навечерие. „Съвременните филми са една скука. Те са социални, грозни, не те карат да мечтаеш.“ – заяви Бардо. Разкрепостената някога актриса, превърнала се в символ на освободената жена, доброволно се оттегли от киното през 70-те и се отдаде на защита на животните, но неизвестно защо от висотата на славата и възрастта си е сърдита на фестивала. Артистичният директор й отговори, че не е компетентна да се изказва по въпроса…

Друг сюжет, надигнал вълна от най-различни коментари, е НОВАТА „ФЕШЪН ПОЛИТИКА“ НА ФЕСТИВАЛА, която се изразява в това да има по-малко голота на червения килим.

В последните години манекенки се явяваха все по-разголени и това е повод да се втвърдят правилата за вечерното облекло. Тенденцията на прозрачните рокли беше прокарана от небезизвестната Бела Хадид, но и от Ирина Шайк и много други дами, позирали полуголи пред фотографите.

Появиха се заглавия като „забранената голота“, но това всъщност е апел за повече самоконтрол в суетата. Не се допускат също и шлейфове и много обемни тоалети с цел да не се пречи на движението на гостите. В Хартата на фестивалеца се казва всъщност:

„От съображения за приличие, голотата е забранена на червения килим, както и във всяка друга зона на фестивала.“

През годините дрескодът на Кан неведнъж е търпял промени. Например задължителните някога високи токчета вече не са задължителни, може и с елегантни „балеринки“. Но маратонките са забранени. Освен дългите рокли се допуска и „малката черна рокла“, коктейлни рокли, костюми с панталон в тъмен цвят, топ с черен панталон и т.н.

Всичко това се отнася за звездите и ритуала по изкачване на стълбите. Журналистите тичат като коне от прожекция на прожекция и за тях изискването е просто „прилично облекло“. Тях ги вълнува киното, филмите.

Виж още за:

Източник: Offnews.bg