Елементарен дизайн, тесен интериор и синкави изгорели газове – марката „Трабант“ (Sachsenring Trabant), символ на автомобилостроенето на бившата Германска демократична република (ГДР) и осмиван като една от най-лошите коли, проектирани някога, продължава да има своите верни поддръжници и да се движи по пътищата на страната, пише Франс прес.

В момент, когато Германия отбеляза в петък 35-ата годишнина от своето обединение, и по този начин края на съществуването на ГДР, броят на автомобилите от марката „Трабант“ по пътищата на страната се увеличава.

Към момента около 40 800 автомобила са регистрирани в страната, като през 2010 г. са били около 33 000, показват данни на Федералната служба за автомобилен транспорт (KBA).

Глен Кушан притежава сервиз южно от Берлин. Сред клиентите му има няколко собственици на „Трабант“. Той самият притежава 23 автомобила, включително и един модел с бял цвят, който е принадлежал на баща му и е изминал над 500 000 километра.

„Мои клиенти са хора от всички сфери на обществения живот“, казва той пред АФП. „Възрастни хора, които са израснали с „Трабант“, но също така и млади, които търсят наистина автентична кола“, допълва той.

Родом от провинция Бранденбург, част от бившата ГДР, Кушан определя автомобила като символ. „Трабант“ е придобил култов статус, особено благодарение на връзката си с падането на Берлинската стена и обединението“, казва той.

Първият автомобил от тази марка слиза от производствената линия през 1957 г., три години след като комунистическият режим в Източна Германия решава да произвежда масов автомобил и да се превърне, подобно на Федерална република Германия (ФРГ), в автомобилна нация.

Каросерията му е изработена от композитен материал (материал, направен от два или повече съставни материали) на основата на пластмаса и влакна от памук или хартия — решение, което е компенсирало недостига на стомана. Задните прозорци не се отварят, а шумният ѝ двутактов двигател изхвърля във въздуха смес от масло и бензин, което допринася автомобилът с умиление да бъде наричан „косачката (за трева) с покрив“.

С максимална скорост от 112 км/ч, гордостта на източногерманското автомобилостроене будеше усмивки във Федерална република Германия, където Бе Ем Ве (BMW), „Мерцедес“ (Mercedes), „Порше“ (Porsche), както и други марки, владееха пътищата и носеха слава на страната в чужбина. 

Въпреки това не всеки можеше да получи „Трабант“ по всяко време. Гражданите на ГДР трябваше да се запишат в списък на чакащите и понякога да чакат до 15 години, за да получат своя автомобил, произвеждан в град Цвикау, в един от трите налични цвята – слонова кост, небесносин или ментовозелен.

Когато Берлинската стена падна през 1989 г., хиляди източногерманци подкараха своите автомобили към границата, образувайки дълги опашки с димящи двигатели.

След обединението много хора изоставиха своите коли, понякога буквално край пътя, за да си закупят западни автомобили. Фабриките, където се произвеждаха емблематичните автомобили, оцеляха едва около година след обединението.

Последният произведен модел „Трабант“ бе в розов цвят „бонбон“ и слезе от поточната линия през 1991 година.

В музея на „Трабант“ в германската столица посетителите могат да се полюбуват на колекция от 20 емблематични модела и дори да се впуснат в обиколка с екскурзовод на града зад волана на този автомобил.

49-годишният Томас Шмидт, който работи в музея и шофира превозните средства по време на обиколките, разказва, че „на практика е израснал в „Трабант“ и че днес той е „част от неговата идентичност“.

„Той може да направи всичко, неразрушим е“, казва той с ентусиазъм. „И ако се повреди, хубавото е, че можете да поправите всичко сами“, благодарение на простата си механика, добавя Шмидт, като цитира стар виц за автомобила – „с чук, клещи и малко тел можеш да шофираш до Ленинград (днешен Санкт Петербург)“.

Източник: БТА