За да запълни пропуска, докато се придобиват нови отбранителни системи, НАТО започна мисия за противовъздушна отбрана – Eastern Sentry – която включва изтребители, кораби и разузнавателни системи, разположени по източния фланг, от Финландия до България.

„Не сме готови, каза Макс Ендерс, ръководител на бизнес развитието в стартапа Tytan, базиран в Мюнхен, който произвежда прехващачи на дронове, използвани на фронтовата линия в Украйна. Има цяло ново поколение заплахи, срещу които Европа в момента има трудности да се защити.“

Ендерс описа конфликта с Русия като „война на итерациите“, в която и двете страни усъвършенстват своите безпилотни летателни апарати и прехващачи, способни да ги свалят.

Кой ще участва

Седем държави, членки на ЕЪ, ще се включат в онлайн среща в петък с Европейската комисия и Украйна, за да обсъдят предложението за стена от дронове, потвърдиха от изпълнителната власт на ЕС в понеделник. Става въпрос за Естония, Латвия, Литва, Финландия, Полша, Румъния и България – заедно с Украйна и европейския комисар по отбраната и космоса Андрюс Кубилюс. Унгария и Словакия към този момент се въздържат от участие.

Откъде ще дойде финансирането обаче все още остава неясно. Очаква се председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен да предложи варианти за финансиране на стената от дронове по време на неформална среща на лидерите на ЕС на 1 октомври в Копенхаген. Комисията вече е отхвърлила съвместно искане за финансиране на стена от дронове на стойност 12 милиона евро от Естония и Литва това лято.

Източник: Капитал

Размерът е важен: руското самосъзнание и мироглед

Андрей Гурков добре познава своите съотечественици – и умее прецизно да анализира разпространеното масово съзнание и дълбоко руския мироглед, който според него е в самата сърцевина на сегашната война в частност и на руската имперска политика като цяло. Този мироглед стъпва върху три опорни стълба: огромния размер на страната, Руската православна църква и дълбоко вкоренения месианизъм. Забележително точно е наблюдението на автора, че огромната площ на Русия е едновременно както проклятие, така и благословия за страната. Защото тя поражда едно преувеличено и неуместно национално самочувствие, но в същото време прави страната уязвима за вътрешно разложение и външни заплахи. Православието пък служи като (твърде съмнително) морална и духовна основа за руската мисия в света. Гурков анализира как църквата насърчава националистическата идеология, според която Русия е едва ли не единственият пазител на истинските християнски ценности, първопроходник в апокалиптична битка срещу моралния упадък на Запада. Пряко свързан с това е руският месианизъм, тоест дълбоко вкорененото убеждение, че Русия е натоварена със специална, висша роля в света: да спаси човечеството, ни повече, ни по-малко. Андрей Гурков показва как тези митове формират руската идентичност и служат за оправдание на имперските амбиции.

Открай време: омразата към Украйна, Европа и Америка

Андрей Гурков, като журналист с десетилетна практика, събира в книгата си многобройни факти, детайли и цитати, сублимиращи омразата, която руската пропаганда насажда срещу Украйна, Европа и САЩ. Авторът припомня, че за Украйна открай време високомерно се говори като за някакъв „изгубен брат“, който се е присъединил към „сатанинския“ западен свят. В този наратив Европа и Америка са не просто посочени с пръст като политически противници – не, те са направо демонизирани като екзистенциални врагове. Тази омраза е подплатена както идеологически, така и религиозно: войната се инсценира като свещена битка срещу Антихриста и сатанизма, които в същия този разказ произлизат тъкмо от Запада. Гурков логично стига до извода, че въпросният разказ затвърждава образа на врага у населението и декласира всяка критика на войната като предателство на руските ценности.

Почвеници и западници: вечният конфликт и ролята на интелигенцията

Всеки, който е чел малко руска история, знае за традиционното разделение в руското общество на почвеници и западници – един от ключовите аспекти за разбирането на руската история и култура. Ето малко контекст. Почвениците се застъпват за връщане към руската самобитност и националните корени. За тях Русия върви по уникален цивилизационен път, който се различава от западноевропейския. Според тях руската култура и духовност се основават на православието, традиционните ценности и общността. За тях „почвата“ е синоним на родния дом, народната мъдрост и съдбата на Русия. Те виждат Запада като заплаха, която развращава руското общество и го отклонява от неговия истински път. Западниците пък вярват, че Русия трябва да следва европейския модел на развитие, те прегръщат такива западни идеи като либерализма, демокрацията, рационализма и индивидуализма. За тях руската изостаналост може да бъде преодоляна само чрез усвояването на европейски научни, политически и културни достижения. Западниците често гледат критично на руските традиции и институции, като ги смятат за пречка пред прогреса. Това противопоставяне има своите корени още в епохата на Петър Велики, а през XIX век конфликтът се задълбочава.

Днес, с нарастващото напрежение между Русия и Запада, този сблъсък внезапно добива нова и болезнена актуалност. На този фон Андрей Гурков анализира и трудното положение на руската интелигенция, която често стои в мъчителен разкрач между тези два свята. Многобройни интелектуалци, които отхвърлят войната, през последните години бяха принудени да вървят в изгнание – защото им запушват устата и ги преследват. Гурков вижда себе си като част от тази емигрирала интелигенция. Както споменах и в началото, той пише от гледна точка на човек, който обича родината си, но е дълбоко ужасен от фаталния път, по който тя е тръгнала. Неговата позиция е драматична: тя обвързва чувството на лична загуба с дълга (който авторът смята, че носи) да назове неудобните истини за своята страна.

Източник: Капитал

Размерът е важен: руското самосъзнание и мироглед

Андрей Гурков добре познава своите съотечественици – и умее прецизно да анализира разпространеното масово съзнание и дълбоко руския мироглед, който според него е в самата сърцевина на сегашната война в частност и на руската имперска политика като цяло. Този мироглед стъпва върху три опорни стълба: огромния размер на страната, Руската православна църква и дълбоко вкоренения месианизъм. Забележително точно е наблюдението на автора, че огромната площ на Русия е едновременно както проклятие, така и благословия за страната. Защото тя поражда едно преувеличено и неуместно национално самочувствие, но в същото време прави страната уязвима за вътрешно разложение и външни заплахи. Православието пък служи като (твърде съмнително) морална и духовна основа за руската мисия в света. Гурков анализира как църквата насърчава националистическата идеология, според която Русия е едва ли не единственият пазител на истинските християнски ценности, първопроходник в апокалиптична битка срещу моралния упадък на Запада. Пряко свързан с това е руският месианизъм, тоест дълбоко вкорененото убеждение, че Русия е натоварена със специална, висша роля в света: да спаси човечеството, ни повече, ни по-малко. Андрей Гурков показва как тези митове формират руската идентичност и служат за оправдание на имперските амбиции.

Открай време: омразата към Украйна, Европа и Америка

Андрей Гурков, като журналист с десетилетна практика, събира в книгата си многобройни факти, детайли и цитати, сублимиращи омразата, която руската пропаганда насажда срещу Украйна, Европа и САЩ. Авторът припомня, че за Украйна открай време високомерно се говори като за някакъв „изгубен брат“, който се е присъединил към „сатанинския“ западен свят. В този наратив Европа и Америка са не просто посочени с пръст като политически противници – не, те са направо демонизирани като екзистенциални врагове. Тази омраза е подплатена както идеологически, така и религиозно: войната се инсценира като свещена битка срещу Антихриста и сатанизма, които в същия този разказ произлизат тъкмо от Запада. Гурков логично стига до извода, че въпросният разказ затвърждава образа на врага у населението и декласира всяка критика на войната като предателство на руските ценности.

Почвеници и западници: вечният конфликт и ролята на интелигенцията

Всеки, който е чел малко руска история, знае за традиционното разделение в руското общество на почвеници и западници – един от ключовите аспекти за разбирането на руската история и култура. Ето малко контекст. Почвениците се застъпват за връщане към руската самобитност и националните корени. За тях Русия върви по уникален цивилизационен път, който се различава от западноевропейския. Според тях руската култура и духовност се основават на православието, традиционните ценности и общността. За тях „почвата“ е синоним на родния дом, народната мъдрост и съдбата на Русия. Те виждат Запада като заплаха, която развращава руското общество и го отклонява от неговия истински път. Западниците пък вярват, че Русия трябва да следва европейския модел на развитие, те прегръщат такива западни идеи като либерализма, демокрацията, рационализма и индивидуализма. За тях руската изостаналост може да бъде преодоляна само чрез усвояването на европейски научни, политически и културни достижения. Западниците често гледат критично на руските традиции и институции, като ги смятат за пречка пред прогреса. Това противопоставяне има своите корени още в епохата на Петър Велики, а през XIX век конфликтът се задълбочава.

Днес, с нарастващото напрежение между Русия и Запада, този сблъсък внезапно добива нова и болезнена актуалност. На този фон Андрей Гурков анализира и трудното положение на руската интелигенция, която често стои в мъчителен разкрач между тези два свята. Многобройни интелектуалци, които отхвърлят войната, през последните години бяха принудени да вървят в изгнание – защото им запушват устата и ги преследват. Гурков вижда себе си като част от тази емигрирала интелигенция. Както споменах и в началото, той пише от гледна точка на човек, който обича родината си, но е дълбоко ужасен от фаталния път, по който тя е тръгнала. Неговата позиция е драматична: тя обвързва чувството на лична загуба с дълга (който авторът смята, че носи) да назове неудобните истини за своята страна.

Източник: Капитал