Седрик Бардон със сигурност е един от най-добрите чужденци, обличали фланелката на Левски през годините на демокрация. Той остана записан със златни букви в историята на клуба, спечелил много титли, класирал се за груповата фаза на Шампионската лига и играл четвъртфинал за Купата на УЕФА. Бардон отново е в София по покана на „сините“ за дербито с Лудогорец и говори за читателите на БТА.

– Седрик, как се чувстваш отново в София?

– Страхотно, винаги се чувствам добре тук. Имам толкова спомени и приятели, които съм оставил. За съжаление, времето ми е ограничено и няма да мога да се видя с всички, с които исках, като предварително се извинявам на хората, за които просто времето ми няма да стигне.

– Успяваш ли да следиш мачовете на този отбор на Левски през сезона?

– Честно казано, ми е трудно да ги гледам. Във Франция е трудно да хвана „Диема“. За сметка на това синът ми ги гледа всичките и винаги след края им ми се обажда и ми докладва дълго какво се е случило. Съжалявам, че Левски се падна в плейофите на Лигата на конференциите срещу АЗ Алкмаар, това бе възможно най-трудният съперник.

– Кой е най-хубавият ти момент като футболист на Левски?

– Трудно е да се избере. Без съмнение влизането в групите на Шампионската лига може би бе най-емоционалното преживяване. Това беше исторически пробив за български отбор. Но първата спечелена титла с Левски също бе много силен момент. Стигането до четвъртфинала в турнира за Купата на УЕФА, който бе много високо ниво. Победите над ЦСКА. В този период от две-три години спечелихме толкова много трофеи и отличия, че накрая загубихме бройката. Бяхме страхотен отбор.

– Има ли нещо, за което съжаляваш в онзи период?

– Единственото нещо, за което може да съжалявам, е този злополучен мач с Шалке в първия четвъртфинал за Купата на УЕФА. Тогава поведохме в резултата и определено бяхме по-добрият отбор на терена. Тогава се намеси съдбата с този червен картон за мен, който бе показан за несъществуващо нарушение. Не знам какво можеше да стане, ако бяхме останали 11 на 11 на терена. Може би щяхме да отидем на реванша в Германия като отбор, който е вкарал три гола в първия мач, а не допуснал три гола във вратата си, кой знае. Не знам дали бе възможно да стигнем до финал, защото испанският Севиля, който спечели купата, бе много силен отбор. Но това е единственото нещо, за което съжалявам тогава.

– Как си обясняваш успехите на Левски тогава?

– Ние бяхме страхотен отбор, не ни беше страх от никого, излизахме на терена с нагласата, че ще спечелим всеки мач. Бяхме събрани отлични футболисти, но най-вече бяхме страхотна банда от приятели. Всеки беше готов да се хвърли за другите на терена, да ги подсигури, да ги покрие, да играе за тях. Това беше ключът към успеха. Всеки излизаше с нож между зъбите на терена и бе готов да даде всичко за 90 минути, да се изцеди максимално, но да победим. Сега футболът много се промени, парите са несравнимо по-големи, преди играехме повече за слава, но и сега мога да дам подобен пример. Отборът на Пари Сен Жермен няма никакви проблеми с парите, може да купи когото си поиска и дълги години залагаше на най-големите звезди, но не спечели нищо. Миналата година триумфира в Шампионската лига с тим, в който почти няма звезди. Но си личи, че това е отбор, колектив, всеки си знае отлично мястото, ролята, играе за другите и за отбора. Ето, че тази рецепта върви по всяко време и на всяко място.

– Ще бъдеш сред феновете на Левски в дербито с Лудогорец, какво мислиш за тях?

– Невероятни са, страхотни, това е най-големият капитал на Левски. Те винаги са били до отбора – и в хубавите времена, и в трудните моменти. За мен ще бъде чест отново да бъда сред тях, да бъда истински левскар. Настръхвам само при мисълта да бъда сред тези хора, които истински обичам отбора си. Поклон.

– Как върви животът ти след футбола? Все още ли се занимаваш с фирмата си за временна и почасова работа?

– Да, запазих фирмата. Преди имах съдружник, сега действам сам. Фирмата се разрасна. Вярно е, че в момента икономическото състояние на Европа е малко сложно и в момента е малко по-трудно, отколкото беше, но вярвам, че ситуацията ще се нормализира. Във фирмата работят и двамата ми синове. Защо напусна родния си Лион? Да, преди четири-пет години предприех тази промяна. Сега със семейството ми живеем в Сен Рафаел – между Кан и Сен Тропе. Заради климата и спокойствието. Лион е твърде голям град, а ние имахме желание най-вече заради дъщеря ми, която расте и скоро ще стане на 11 години, да учи в по-спокойно училище. Освен това качеството на живот на брега на морето винаги е добро. Дъщеря ти заминава ли се със спорт? Да, тренира тенис. Сега започва, тренира, играе, забавлява се, това е важното. Аз също тренирам тенис. Понякога играем заедно. Все още не може да ме победи, но вярвам, че и това ще стане скоро. Преди играех повече голф, сега не ми остава толкова време и съм се посветил основно на тениса.

– Продължаваш ли да следиш любимия си Олимпик Лион във Франция?

– Да, следя ги, макар и отдалеч. Вярно е, че клубът много се промени след идването на американския президент. Има съвсем нови ръководители. Аз познавам бившия президент Жан-Мишел Олас, за мен той беше най-големият. Сега клубът се промени до неузнаваемост. Гледам мачовете, но отдалеч.

– Ако се обърнеш назад през годините, кой е най-добрият футболист, с който си имал възможност да играеш?

– Много е трудно да се каже, защото съм играл наистина с невероятни футболисти, които се изявяват на различни постове. Един от тези, за които се сещам веднага, който направи може би най-голяма кариера, е Дидие Дрогба. Неговото изкачване наистина бе впечатляващо – от началото си в Гингам, където играехме заедно, до Челси той не спря в нито един момент да прогресира. Имах шанса да играя и с бразилеца Савио в Анортозис, който е печелил три или четири пъти Шампионската лига. Днес е трудно да кажа кой е бил по-добър или най-добър. В Левски също играх с чудесни футболисти. Те може би не направиха толкова добри кариери, колкото заслужаваха, но си остават отлични играчи. Например Боре (б. а. – Боримиров), който наистина беше много голям футболист. Трудно е да кажа кой е най-добрият, защото не искам да обидя някого, но истината, че имах шанса да играя с някои наистина фантастични играчи.

– Много години след това вярваш ли, че голът, който вкара във вратата на Оксер, ти отвори широко вратите в Левски?

– Когато пристигаш в нова страна и в нов отбор, е важно да се интегрираш възможно най-бързо и да допринесеш с нещо. Аз имах този невероятен шанс да играя в този мач и да помогна за класирането напред и за началото на един сезон, който се превърна във фантастичен за нас. Както казах и преди малко, това даде началото на един изключителен период от две години и половина, в които спечелихме всичко, което можеше да се спечели. И да, този гол ми помогна да се адаптирам веднага, да бъда приет в отбора и в групата, защото когато идва нов играч, има нужда покаже, че може да помогне, че не е привлечен напразно. Така имах този късмет и нещата се случиха по най-добрия начин за мен. В момента си по-далеч от футбола.

– Вярваш ли, че някой ден може да се върнеш близо до играта, да бъдеш треньор или мениджър?

– Винаги съм казвал, че футболът е моята страст. Ако утре получа предложение, което е интересно, ще помисля върху него. За момента не дошло толкова интересна оферта. Но защо не, наистина? Само глупаците не променят мнението си.

Източник: БТА