Култура
Международният филмов фестивал “Срещу течението“ ще покаже над 50 продукции тази есен

Международният филмов фестивал „Срещу течението“ ще се проведе между 11 септември и 16 октомври в София с основни локации клуб Строежа, Дом на киното и Кино Кабана.
Като наследник на международния филмов фестивал „На брега“ със седем издания край морето, „Срещу течението“ започва с нов облик и се концентрира предимно в столицата.
Фестивалът има фокус върху късометражното кино и показва социално ангажирани филми, в които каузата, личният пример и желанието за промяна са водещи мотиви. Над 50 документални, игрални и анимационни продукции ще ни отведат на местата, където вдъхновението и надеждата за по-добър живот не подлежат на съмнение.
„Срещу течението“ включва 12 прожекции на филми от над 15 държави като специално място в селекцията е отредено и на българското кино. В тазгодишното издание на фестивала има филми, свързани с опазването на околната среда, които засягат актуални екологични проблеми, филми за спорт и приключения, за изкуство и градска среда, както и истории за личностите, които вървят срещу течението и провокират обществото със смелостта и мечтите си.
Сред премиерните български заглавия са „Майката на Роза“ на Камелия П. Петрова, посветен на емоциите, страховете и дилемите, които разкъсват една бъдеща майка, както и „Fun Casual Dates“ – късометражен филм за сблъсъка в представите между онлайн запознанството и първата среща на живо.
ПРОГРАМА
Два български пълнометражни филма – „Училище за надежда“ на Яна Алексиева и „Моят чичо Любен“ на Никола Бошнаков и Джеки Стоев, както и селекция от късометражни филми са трите прожекции, с които ще започне фестивалната програма в рамките на Реките на София между 29 и 31 август.
Официалното откриване на фестивала ще бъде на 11 септември (четвъртък) в клуб Строежа от 19 часа- 5 филма в рамките на 2 часа, а след това парти и музика на живо.
„Срещу течението“ е в Дома на киното между 12 и 14 септември. Първата прожекция е запазена за филма „Да летиш с плавници“ на Мария Аверина.
Картини, пърформанси, експерименти, електронна музика, звучаща в пространствата на две старинни къщи в малък италиански град, разгорещени разговори за съвременното изкуство, трогателни срещи с най-близки хора и места в България след 50 години раздяла. Това са само фрагменти от историята на художника Алцек Мишев, в чиято история са включени и неговите приятели – литературните критици Светлозар Игов и Михаил Неделчев, преводачът и поет Кирил Кадийски, както и аниматорът Теодор Ушев.
Прожекциите в Кино Кабана са между 26 и 28 септември, където в последните топли дни ще можем да гледаме кино под открито небе и да се вдъхновим от истории за лондонския квартал Сохо, Бургаския театър и пътуването на един матрак.
Официалното закриване на „Срещу течението“ е на 16 октомври в клуб Строежа, където освен прожекция на късометражни филми, ще се състои и награждаването на най-добрите филми и кино творци, участвали във фестивала.
Повече за програмата на фестивала можете да откриете тук.
Билети за прожекциите се продават в мрежата на ePay Go.
Международен филмов фестивал „Срещу течението“ се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“, Национален Филмов Център, Столична община, клуб Строежа, Дом на киното и Кино Кабана.
Виж още за:
Източник: Offnews.bg
Култура
18 плюс: Скандален и талантлив, Иво Димчев разказва за всичко (подкаст)

На 15 ноември 2023 г. най-важният американски вестник The New York Times публикува материал на Gia Kourlas („Life Is Raw. Life Is a Work of Art. Enter the World of Ivo Dimchev“) по повод премиерата на „In Hell with Jesus/Top 40“ в La MaMa. Печатната версия излиза на две страници, с различно заглавие; в OFFNews публикуваме превод и коментар. Акцентите: интерактивният формат, провокативните въпроси към публиката, смесването на религия, попкултура и сексуалност, както и характерният вокален диапазон и сценично присъствие на Иво Димчев.
Иво Димчев (р. 1976) е български хореограф, пърформанс артист, певец и автор на над 30–40 сценични произведения. Работи в граничните зони между пърформанс, танц, театър, музика, визуални изкуства и фотография. Носител е на множество международни отличия; представял е творбите си в Европа, Северна и Южна Америка и Азия. През ноември 2023 г. La MaMa (Ню Йорк) показва неговия интерактивен анти-мюзикъл „В ада с Исус/Top 40“ (16–26 ноември). По време на пандемията COVID-19 прави над 400 частни концерта в домове в България, Истанбул, Ню Йорк и Лос Анджелис. Димчев е куиър артист и говори публично за своя HIV-статус, подчертавайки, че е на терапия и е „undetectable“.
Един разговор с Иво Димчев винаги е като разходка по острието — между лек small talk и изкушението, между наприличната голота и поезията, между смеха и непоносимата честност, между заиграването с най-тъмните страни на хората и една невинност, която той успява да продължи да излъчва. Познаваме се от години, казва, още когато го бях поканила в „Нощни птици“ – преди да стане „звезда“, когато той тъкмо беше пропял и ни завари неподготвени с гласа си. Оттогава насам сцената му стана дом, а публиката — съавтор.
Иво живее на ръба. Питам го дали е пресметнато или е вътрешна необходимост. „Сигурно по някакъв начин е пресметнато — на подсъзнателно ниво. То всичко сигурно е пресметнато“, казва. После добавя цената: „Винаги е коствало нещо, но освобождава пространство, в което си по-свободен. Палитрите стават повече, световете — повече.“
Тази свобода идва с откази. Още в началото Иво осъзнава, че не може да бъде „опитомен“. Напуска класа на Коко Азарян в НАТФИЗ. „Но само Коко ме разбираше,“ казва. Другите го съдят. Интересува се от модерен театър, научил е много от Николай Георгиев в експерименталния театър 4хС. Вместо да се вписва в предписанията — от сценография до „правилен“ прочит на класиката — той избира да прави собствен театър: „Пиша сам драматургията — смес от диалози, поезия, песни, импровизация, работа с публиката. Моята публика често пише текстовете ми. Пълен fun, на свободия.“ С годините музиката става голям фокус: от „няколко песнички на майтап“ до албуми и балади на български, английски, дори китайски.
Щраус, златните помпони и радостта да учиш залата да пее
Иво разказва за виенския проект по Йохан Щраус — анти-снобски, игрив, почти „workshop“ спектакъл: „Написах десет малко мръснишки песнички по Щраус. Публиката ги учи, разположена през два метра, с ветрилá и златни помпони. Като караоке — аз ги обучавам, обяснявам тематиката, и после цялата зала пее.“
Да, купува 6000 златни помпона за предстоящия концерт в Зала 1. „Малко променихме перспективата — беше време. Щраус е писал валсовете, за да се сближават хората. Аз просто подчертах това сближаване.“ На въпроса ми защо се подиграва почитателите на Щраус, той казва, че те са влюбени в неговата интерпретация, че и на тях им е писнал. Той признава, че не го харесва. И затова е написал и песента за мастурбацията.
Датите, които да запомните
Той уточнява програмата така ясно, както строи ритъма на спектаклите си:
– 26 и 30 септември – премиера на документалния филм „Inferno / В ада с Иво“, част от единствения фестивал за документално кино в България София Документал на Агитпроп.
– 4 октомври – концертът „OFF 20“ в Зала 1 на НДК.
– 24 октомври – финалът на малкото турне с бандата по повод 20 години международна дейност.
„Ще чуете най-красивите ми песни от последните 10 години — на български и на английски. Около 23–25 парчета,“ грее Иво.
„Парите на сцената“ и симулацията на секс като табу
Иво винаги е работил с табутата. Още в ранните си проекти изкарва парите на сцената като тема, като физически фетиш: „Когато парите са в счетоводството, като хонорар — няма проблем. Когато се появят на сцената — изведнъж стават табу. Защо?“
Най-спорният етюд е добре известен: двама души от публиката „претендират“, че правят секс за хонорар. „Не е секс. Това е перформативна задача, акт на смелост и освобождаване. Човешкото тяло е ужасяващо красиво — и когато прави любов, и когато само я „играе“. Красотата вече е там. Парите са намигване и честен жест към това, което хората допринасят.“
Публиката не е „материал“, тя е произведение на изкуството: „Те стават мои партньори на сцената. Преодоляват срам, празнуват смелостта си; другите в залата съ-преживяват. Освен това то няма време за интимност, аз им правя забележки, отзад свири жив оркестър, валят пайети – то е цирк!“
Интимността като истина
Неговата формула е безпощадно лична: „Доброто изкуство е интимно. Работи с личното, с табуто, с красотата на тялото. Истината за теб, за мен, за нас.“
А публичното „моралничене“ не го интересува. Изкуството за него е времева зона на истина, в която зрителят може да излезе от дома си с причина: „Такива спектакли са един от малкото начини човек да има сериозна причина да излезе от къщи.“
Ла МаМа, Лили Хендъл и Ню Йорк като лаборатория
Иво е резидент в най-старият легендарен експериментален театър на OFF Broadway La MaMa. Там прави и „In Hell With Jesus“ — спектакъл, който предизвиква бурни реакции.
„Питаха ме как мога да „скверня“ Исус. Казвам: в ада не можеш да оцелееш, ако не носиш любовта на Исус. Адът е метафора за всичко ужасно, което си причиняваме.“
Помни и първия голям отзвук в Ню Йорк, още с „Lili Handel“, след онзи легендарен аукцион с флакон кръв на финала: „Тогава беше първата голяма статия за мен в Ню Йорк.“
Американската рутина — всеки ден по един месец — се оказва благодат: „Когато е нов спектакъл, най-добре го развивам, ако играя всеки ден. Публиката ми е важна, с нея перфекционирам тайминга, дистанциите, шегите.“
Русия, „канселирането“ и кислородът за публиката
Канят го често в Москва. Агентите му го предупреждават, че ще го „канселират“ в Европа, ако приеме. „Искам да отида при моята публика там — млади хора, които нямат вина за режима и имат нужда от кислород. Изкуството им дава кратка пауза от кошмара.“
Не е за лозунгите: „Няма да крещя „долу Путин“ на концерта. Приоритетът е да споделя изкуството си и за миг да ги извадя от цензурата и страха.“
Терапия, его и полезността да се видиш отвън
Говорим за психоанализа. „Карах се с терапевтката, исках „катаклизъм“. Записвах тайно сесиите и после се гледах. Видях колко съм заключен в собствените си представи. Да видиш себе си отвън е най-полезното.“
Днес е по-мек и по-гъвкав: „Някога налагах „правилната“ форма. Сега знам, че съдържанието може да се изговори по сто начина.“
Затворените врати? Има и задни входове
За постоянството говори спокойно, почти спортно: „Продължаваш да опитваш. Ако вратата на този етаж не се отваря — отиваш на друг, влизаш отзад. В изкуството хубавото е, че формата винаги може да се промени.“
Българският театър: да не се взема страна, да „не е крайно“
Говорим и за липсата на риск у нас, в художествен и човешки смисъл: „Предпочитат да не заемат големи позиции. Важно е да не „вземеш страна“. Разбирам, но за мен коментарът е важен — да се стои в темата, да се говори за войната, смъртта, причините. Не може само Шекспир да си режисираме.“
Заплахите и троловете? „Свикнал съм. Но когато стане в лични съобщения, с адреса ми вътре — вече е друго.“
HIV
Иво е сред малцината, носители на смъртоносния вирус, които говорят открито за него. У нас тази тема е табу. Той не само крие хомосексуалността си, но я празнува, а за болестта си казва, че вече отдавна е напълно undetectable, т.е. не може, дори и да иска да зарази никого. С нищо. Смел е, защото да кажеш подобно нещо на глас, тук, днес си е направо геройство. Хомофонията и страха от различните, от болните, от „другите“ у нас се е превърнала в дуло на пистолет, в татуировка на националните ни герои, в юмрук, който бие. Иво е спокоен и по тази тема. Изключително спокоен. Казва, че затова просто живее по целия свят.
COVID, холовете и чалгата
Заиграването и със смъртта по време на епидемията той обяснява с това, че просто е щял да полудее сам в къщи и затова е тръгнал да пее по холовете на хората. Но с маски, не е имало излишно излагане на риск. Някъде там се заиграва и с чалгата, смее й се. Аз го критикувам. „Да не станеш един от тях! Това е музиката на мутрите!“ Той много добре разбира. Възприема чалгата като език, който, казва, тук говори 80% от населението – не пее за мутри и проститутки, така че не мисли, че е станал вече един от… Спокоен е. Изследва поредното табу.
Дисциплина без насилие; лекота без повърхностност
Работи бързо — „две седмици и спектакълът е структуриран“ — но съдържанието зрее дълго. Най-добрите песни пише „на телефона, на летището, във влака“: „Ако мобилизирам всичката си енергия, става напън. Предпочитам естествения ход, без насилие над процеса.“
На концертите балансира прецизност в песните и игра с публиката: „Обичам да се движа нагоре-надолу — да съм стриктен и да разпускам, да се иронизирам.“
–
Така говори Иво — със спокоен, почти хипонитизиращ тон за неща, които иначе силно притесняват. За красотата на тялото и смелостта, за табутата и парите, за свободата и цената ѝ. За публиката като произведение на изкуството. За работата, която не спира. Прави ми силно впечатление колко бърза мисъл има и как никога, ама никога не се оплаква. Това е супер дисциплиниран и много ясно прицелен човек, който на всичкото отгоре има огромен талант.
Останалото ще видите сами — в залата, в песните, в „Inferno“ и в „OFF 20“. Там, където сцената, както обича да казва, е място за смелост. Дали ви харесва? Ами май не го интересува особено. И в това е красотата на изкуството му.
Източник: Offnews.bg
Култура
18 плюс: Скандален и талантлив, Иво Димчев разказва за всичко (подкаст)

На 15 ноември 2023 г. най-важният американски вестник The New York Times публикува материал на Gia Kourlas („Life Is Raw. Life Is a Work of Art. Enter the World of Ivo Dimchev“) по повод премиерата на „In Hell with Jesus/Top 40“ в La MaMa. Печатната версия излиза на две страници, с различно заглавие; в OFFNews публикуваме превод и коментар. Акцентите: интерактивният формат, провокативните въпроси към публиката, смесването на религия, попкултура и сексуалност, както и характерният вокален диапазон и сценично присъствие на Иво Димчев.
Иво Димчев (р. 1976) е български хореограф, пърформанс артист, певец и автор на над 30–40 сценични произведения. Работи в граничните зони между пърформанс, танц, театър, музика, визуални изкуства и фотография. Носител е на множество международни отличия; представял е творбите си в Европа, Северна и Южна Америка и Азия. През ноември 2023 г. La MaMa (Ню Йорк) показва неговия интерактивен анти-мюзикъл „В ада с Исус/Top 40“ (16–26 ноември). По време на пандемията COVID-19 прави над 400 частни концерта в домове в България, Истанбул, Ню Йорк и Лос Анджелис. Димчев е куиър артист и говори публично за своя HIV-статус, подчертавайки, че е на терапия и е „undetectable“.
Един разговор с Иво Димчев винаги е като разходка по острието — между лек small talk и изкушението, между наприличната голота и поезията, между смеха и непоносимата честност, между заиграването с най-тъмните страни на хората и една невинност, която той успява да продължи да излъчва. Познаваме се от години, казва, още когато го бях поканила в „Нощни птици“ – преди да стане „звезда“, когато той тъкмо беше пропял и ни завари неподготвени с гласа си. Оттогава насам сцената му стана дом, а публиката — съавтор.
Иво живее на ръба. Питам го дали е пресметнато или е вътрешна необходимост. „Сигурно по някакъв начин е пресметнато — на подсъзнателно ниво. То всичко сигурно е пресметнато“, казва. После добавя цената: „Винаги е коствало нещо, но освобождава пространство, в което си по-свободен. Палитрите стават повече, световете — повече.“
Тази свобода идва с откази. Още в началото Иво осъзнава, че не може да бъде „опитомен“. Напуска класа на Коко Азарян в НАТФИЗ. „Но само Коко ме разбираше,“ казва. Другите го съдят. Интересува се от модерен театър, научил е много от Николай Георгиев в експерименталния театър 4хС. Вместо да се вписва в предписанията — от сценография до „правилен“ прочит на класиката — той избира да прави собствен театър: „Пиша сам драматургията — смес от диалози, поезия, песни, импровизация, работа с публиката. Моята публика често пише текстовете ми. Пълен fun, на свободия.“ С годините музиката става голям фокус: от „няколко песнички на майтап“ до албуми и балади на български, английски, дори китайски.
Щраус, златните помпони и радостта да учиш залата да пее
Иво разказва за виенския проект по Йохан Щраус — анти-снобски, игрив, почти „workshop“ спектакъл: „Написах десет малко мръснишки песнички по Щраус. Публиката ги учи, разположена през два метра, с ветрилá и златни помпони. Като караоке — аз ги обучавам, обяснявам тематиката, и после цялата зала пее.“
Да, купува 6000 златни помпона за предстоящия концерт в Зала 1. „Малко променихме перспективата — беше време. Щраус е писал валсовете, за да се сближават хората. Аз просто подчертах това сближаване.“ На въпроса ми защо се подиграва почитателите на Щраус, той казва, че те са влюбени в неговата интерпретация, че и на тях им е писнал. Той признава, че не го харесва. И затова е написал и песента за мастурбацията.
Датите, които да запомните
Той уточнява програмата така ясно, както строи ритъма на спектаклите си:
– 26 и 30 септември – премиера на документалния филм „Inferno / В ада с Иво“, част от единствения фестивал за документално кино в България София Документал на Агитпроп.
– 4 октомври – концертът „OFF 20“ в Зала 1 на НДК.
– 24 октомври – финалът на малкото турне с бандата по повод 20 години международна дейност.
„Ще чуете най-красивите ми песни от последните 10 години — на български и на английски. Около 23–25 парчета,“ грее Иво.
„Парите на сцената“ и симулацията на секс като табу
Иво винаги е работил с табутата. Още в ранните си проекти изкарва парите на сцената като тема, като физически фетиш: „Когато парите са в счетоводството, като хонорар — няма проблем. Когато се появят на сцената — изведнъж стават табу. Защо?“
Най-спорният етюд е добре известен: двама души от публиката „претендират“, че правят секс за хонорар. „Не е секс. Това е перформативна задача, акт на смелост и освобождаване. Човешкото тяло е ужасяващо красиво — и когато прави любов, и когато само я „играе“. Красотата вече е там. Парите са намигване и честен жест към това, което хората допринасят.“
Публиката не е „материал“, тя е произведение на изкуството: „Те стават мои партньори на сцената. Преодоляват срам, празнуват смелостта си; другите в залата съ-преживяват. Освен това то няма време за интимност, аз им правя забележки, отзад свири жив оркестър, валят пайети – то е цирк!“
Интимността като истина
Неговата формула е безпощадно лична: „Доброто изкуство е интимно. Работи с личното, с табуто, с красотата на тялото. Истината за теб, за мен, за нас.“
А публичното „моралничене“ не го интересува. Изкуството за него е времева зона на истина, в която зрителят може да излезе от дома си с причина: „Такива спектакли са един от малкото начини човек да има сериозна причина да излезе от къщи.“
Ла МаМа, Лили Хендъл и Ню Йорк като лаборатория
Иво е резидент в най-старият легендарен експериментален театър на OFF Broadway La MaMa. Там прави и „In Hell With Jesus“ — спектакъл, който предизвиква бурни реакции.
„Питаха ме как мога да „скверня“ Исус. Казвам: в ада не можеш да оцелееш, ако не носиш любовта на Исус. Адът е метафора за всичко ужасно, което си причиняваме.“
Помни и първия голям отзвук в Ню Йорк, още с „Lili Handel“, след онзи легендарен аукцион с флакон кръв на финала: „Тогава беше първата голяма статия за мен в Ню Йорк.“
Американската рутина — всеки ден по един месец — се оказва благодат: „Когато е нов спектакъл, най-добре го развивам, ако играя всеки ден. Публиката ми е важна, с нея перфекционирам тайминга, дистанциите, шегите.“
Русия, „канселирането“ и кислородът за публиката
Канят го често в Москва. Агентите му го предупреждават, че ще го „канселират“ в Европа, ако приеме. „Искам да отида при моята публика там — млади хора, които нямат вина за режима и имат нужда от кислород. Изкуството им дава кратка пауза от кошмара.“
Не е за лозунгите: „Няма да крещя „долу Путин“ на концерта. Приоритетът е да споделя изкуството си и за миг да ги извадя от цензурата и страха.“
Терапия, его и полезността да се видиш отвън
Говорим за психоанализа. „Карах се с терапевтката, исках „катаклизъм“. Записвах тайно сесиите и после се гледах. Видях колко съм заключен в собствените си представи. Да видиш себе си отвън е най-полезното.“
Днес е по-мек и по-гъвкав: „Някога налагах „правилната“ форма. Сега знам, че съдържанието може да се изговори по сто начина.“
Затворените врати? Има и задни входове
За постоянството говори спокойно, почти спортно: „Продължаваш да опитваш. Ако вратата на този етаж не се отваря — отиваш на друг, влизаш отзад. В изкуството хубавото е, че формата винаги може да се промени.“
Българският театър: да не се взема страна, да „не е крайно“
Говорим и за липсата на риск у нас, в художествен и човешки смисъл: „Предпочитат да не заемат големи позиции. Важно е да не „вземеш страна“. Разбирам, но за мен коментарът е важен — да се стои в темата, да се говори за войната, смъртта, причините. Не може само Шекспир да си режисираме.“
Заплахите и троловете? „Свикнал съм. Но когато стане в лични съобщения, с адреса ми вътре — вече е друго.“
HIV
Иво е сред малцината, носители на смъртоносния вирус, които говорят открито за него. У нас тази тема е табу. Той не само крие хомосексуалността си, но я празнува, а за болестта си казва, че вече отдавна е напълно undetectable, т.е. не може, дори и да иска да зарази никого. С нищо. Смел е, защото да кажеш подобно нещо на глас, тук, днес си е направо геройство. Хомофонията и страха от различните, от болните, от „другите“ у нас се е превърнала в дуло на пистолет, в татуировка на националните ни герои, в юмрук, който бие. Иво е спокоен и по тази тема. Изключително спокоен. Казва, че затова просто живее по целия свят.
COVID, холовете и чалгата
Заиграването и със смъртта по време на епидемията той обяснява с това, че просто е щял да полудее сам в къщи и затова е тръгнал да пее по холовете на хората. Но с маски, не е имало излишно излагане на риск. Някъде там се заиграва и с чалгата, смее й се. Аз го критикувам. „Да не станеш един от тях! Това е музиката на мутрите!“ Той много добре разбира. Възприема чалгата като език, който, казва, тук говори 80% от населението – не пее за мутри и проститутки, така че не мисли, че е станал вече един от… Спокоен е. Изследва поредното табу.
Дисциплина без насилие; лекота без повърхностност
Работи бързо — „две седмици и спектакълът е структуриран“ — но съдържанието зрее дълго. Най-добрите песни пише „на телефона, на летището, във влака“: „Ако мобилизирам всичката си енергия, става напън. Предпочитам естествения ход, без насилие над процеса.“
На концертите балансира прецизност в песните и игра с публиката: „Обичам да се движа нагоре-надолу — да съм стриктен и да разпускам, да се иронизирам.“
–
Така говори Иво — със спокоен, почти хипонитизиращ тон за неща, които иначе силно притесняват. За красотата на тялото и смелостта, за табутата и парите, за свободата и цената ѝ. За публиката като произведение на изкуството. За работата, която не спира. Прави ми силно впечатление колко бърза мисъл има и как никога, ама никога не се оплаква. Това е супер дисциплиниран и много ясно прицелен човек, който на всичкото отгоре има огромен талант.
Останалото ще видите сами — в залата, в песните, в „Inferno“ и в „OFF 20“. Там, където сцената, както обича да казва, е място за смелост. Дали ви харесва? Ами май не го интересува особено. И в това е красотата на изкуството му.
Източник: Offnews.bg
Култура
18 плюс: Искаш в ада с Исус или в рая с Тръмп, пита Иво Димчев (подкаст)

На 15 ноември 2023 г. най-важният американски вестник The New York Times публикува материал на Gia Kourlas („Life Is Raw. Life Is a Work of Art. Enter the World of Ivo Dimchev“) по повод премиерата на „In Hell with Jesus/Top 40“ в La MaMa. Печатната версия излиза на две страници, с различно заглавие; в OFFNews публикуваме превод и коментар. Акцентите: интерактивният формат, провокативните въпроси към публиката, смесването на религия, попкултура и сексуалност, както и характерният вокален диапазон и сценично присъствие на Иво Димчев.
Иво Димчев (р. 1976) е български хореограф, пърформанс артист, певец и автор на над 30–40 сценични произведения. Работи в граничните зони между пърформанс, танц, театър, музика, визуални изкуства и фотография. Носител е на множество международни отличия; представял е творбите си в Европа, Северна и Южна Америка и Азия. През ноември 2023 г. La MaMa (Ню Йорк) показва неговия интерактивен анти-мюзикъл „В ада с Исус/Top 40“ (16–26 ноември). По време на пандемията COVID-19 прави над 400 частни концерта в домове в България, Истанбул, Ню Йорк и Лос Анджелис. Димчев е куиър артист и говори публично за своя HIV-статус, подчертавайки, че е на терапия и е „undetectable“.
Един разговор с Иво Димчев винаги е като разходка по острието — между лек small talk и изкушението, между наприличната голота и поезията, между смеха и непоносимата честност, между заиграването с най-тъмните страни на хората и една невинност, която той успява да продължи да излъчва. Познаваме се от години, казва, още когато го бях поканила в „Нощни птици“ – преди да стане „звезда“, когато той тъкмо беше пропял и ни завари неподготвени с гласа си. Оттогава насам сцената му стана дом, а публиката — съавтор.
Иво живее на ръба. Питам го дали е пресметнато или е вътрешна необходимост. „Сигурно по някакъв начин е пресметнато — на подсъзнателно ниво. То всичко сигурно е пресметнато“, казва. После добавя цената: „Винаги е коствало нещо, но освобождава пространство, в което си по-свободен. Палитрите стават повече, световете — повече.“
Тази свобода идва с откази. Още в началото Иво осъзнава, че не може да бъде „опитомен“. Напуска класа на Коко Азарян в НАТФИЗ. „Но само Коко ме разбираше,“ казва. Другите го съдят. Интересува се от модерен театър, научил е много от Николай Георгиев в експерименталния театър 4хС. Вместо да се вписва в предписанията — от сценография до „правилен“ прочит на класиката — той избира да прави собствен театър: „Пиша сам драматургията — смес от диалози, поезия, песни, импровизация, работа с публиката. Моята публика често пише текстовете ми. Пълен fun, на свободия.“ С годините музиката става голям фокус: от „няколко песнички на майтап“ до албуми и балади на български, английски, дори китайски.
Щраус, златните помпони и радостта да учиш залата да пее
Иво разказва за виенския проект по Йохан Щраус — анти-снобски, игрив, почти „workshop“ спектакъл: „Написах десет малко мръснишки песнички по Щраус. Публиката ги учи, разположена през два метра, с ветрилá и златни помпони. Като караоке — аз ги обучавам, обяснявам тематиката, и после цялата зала пее.“
Да, купува 6000 златни помпона за предстоящия концерт в Зала 1. „Малко променихме перспективата — беше време. Щраус е писал валсовете, за да се сближават хората. Аз просто подчертах това сближаване.“ На въпроса ми защо се подиграва почитателите на Щраус, той казва, че те са влюбени в неговата интерпретация, че и на тях им е писнал. Той признава, че не го харесва. И затова е написал и песента за мастурбацията.
Датите, които да запомните
Той уточнява програмата така ясно, както строи ритъма на спектаклите си:
– 26 и 30 септември – премиера на документалния филм „Inferno / В ада с Иво“, част от единствения фестивал за документално кино в България София Документал на Агитпроп.
– 4 октомври – концертът „OFF 20“ в Зала 1 на НДК.
– 24 октомври – финалът на малкото турне с бандата по повод 20 години международна дейност.
„Ще чуете най-красивите ми песни от последните 10 години — на български и на английски. Около 23–25 парчета,“ грее Иво.
„Парите на сцената“ и симулацията на секс като табу
Иво винаги е работил с табутата. Още в ранните си проекти изкарва парите на сцената като тема, като физически фетиш: „Когато парите са в счетоводството, като хонорар — няма проблем. Когато се появят на сцената — изведнъж стават табу. Защо?“
Най-спорният етюд е добре известен: двама души от публиката „претендират“, че правят секс за хонорар. „Не е секс. Това е перформативна задача, акт на смелост и освобождаване. Човешкото тяло е ужасяващо красиво — и когато прави любов, и когато само я „играе“. Красотата вече е там. Парите са намигване и честен жест към това, което хората допринасят.“
Публиката не е „материал“, тя е произведение на изкуството: „Те стават мои партньори на сцената. Преодоляват срам, празнуват смелостта си; другите в залата съ-преживяват. Освен това то няма време за интимност, аз им правя забележки, отзад свири жив оркестър, валят пайети – то е цирк!“
Интимността като истина
Неговата формула е безпощадно лична: „Доброто изкуство е интимно. Работи с личното, с табуто, с красотата на тялото. Истината за теб, за мен, за нас.“
А публичното „моралничене“ не го интересува. Изкуството за него е времева зона на истина, в която зрителят може да излезе от дома си с причина: „Такива спектакли са един от малкото начини човек да има сериозна причина да излезе от къщи.“
Ла МаМа, Лили Хендъл и Ню Йорк като лаборатория
Иво е резидент в най-старият легендарен експериментален театър на OFF Broadway La MaMa. Там прави и „In Hell With Jesus“ — спектакъл, който предизвиква бурни реакции.
„Питаха ме как мога да „скверня“ Исус. Казвам: в ада не можеш да оцелееш, ако не носиш любовта на Исус. Адът е метафора за всичко ужасно, което си причиняваме.“
Помни и първия голям отзвук в Ню Йорк, още с „Lili Handel“, след онзи легендарен аукцион с флакон кръв на финала: „Тогава беше първата голяма статия за мен в Ню Йорк.“
Американската рутина — всеки ден по един месец — се оказва благодат: „Когато е нов спектакъл, най-добре го развивам, ако играя всеки ден. Публиката ми е важна, с нея перфекционирам тайминга, дистанциите, шегите.“
Русия, „канселирането“ и кислородът за публиката
Канят го често в Москва. Агентите му го предупреждават, че ще го „канселират“ в Европа, ако приеме. „Искам да отида при моята публика там — млади хора, които нямат вина за режима и имат нужда от кислород. Изкуството им дава кратка пауза от кошмара.“
Не е за лозунгите: „Няма да крещя „долу Путин“ на концерта. Приоритетът е да споделя изкуството си и за миг да ги извадя от цензурата и страха.“
Терапия, его и полезността да се видиш отвън
Говорим за психоанализа. „Карах се с терапевтката, исках „катаклизъм“. Записвах тайно сесиите и после се гледах. Видях колко съм заключен в собствените си представи. Да видиш себе си отвън е най-полезното.“
Днес е по-мек и по-гъвкав: „Някога налагах „правилната“ форма. Сега знам, че съдържанието може да се изговори по сто начина.“
Затворените врати? Има и задни входове
За постоянството говори спокойно, почти спортно: „Продължаваш да опитваш. Ако вратата на този етаж не се отваря — отиваш на друг, влизаш отзад. В изкуството хубавото е, че формата винаги може да се промени.“
Българският театър: да не се взема страна, да „не е крайно“
Говорим и за липсата на риск у нас, в художествен и човешки смисъл: „Предпочитат да не заемат големи позиции. Важно е да не „вземеш страна“. Разбирам, но за мен коментарът е важен — да се стои в темата, да се говори за войната, смъртта, причините. Не може само Шекспир да си режисираме.“
Заплахите и троловете? „Свикнал съм. Но когато стане в лични съобщения, с адреса ми вътре — вече е друго.“
HIV
Иво е сред малцината, носители на смъртоносния вирус, които говорят открито за него. У нас тази тема е табу. Той не само не крие хомосексуалността си, но я празнува, а за болестта си казва, че вече отдавна е напълно undetectable, т.е. не може, дори и да иска да зарази никого. С нищо. Смел е, защото да кажеш подобно нещо на глас, тук, днес си е направо геройство. Хомофонията и страха от различните, от болните, от „другите“ у нас се е превърнала в дуло на пистолет, в татуировка на националните ни герои, в юмрук, който бие. Иво е спокоен и по тази тема. Изключително спокоен. Казва, че затова просто живее по целия свят.
COVID, холовете и чалгата
Заиграването и със смъртта по време на епидемията той обяснява с това, че просто е щял да полудее сам в къщи и затова е тръгнал да пее по холовете на хората. Но с маски, не е имало излишно излагане на риск. Някъде там се заиграва и с чалгата, смее й се. Аз го критикувам. „Да не станеш един от тях! Това е музиката на мутрите!“ Той много добре разбира. Възприема чалгата като език, който, казва, тук говори 80% от населението – не пее за мутри и проститутки, така че не мисли, че е станал вече един от… Спокоен е. Изследва поредното табу.
Дисциплина без насилие; лекота без повърхностност
Работи бързо — „две седмици и спектакълът е структуриран“ — но съдържанието зрее дълго. Най-добрите песни пише „на телефона, на летището, във влака“: „Ако мобилизирам всичката си енергия, става напън. Предпочитам естествения ход, без насилие над процеса.“
На концертите балансира прецизност в песните и игра с публиката: „Обичам да се движа нагоре-надолу — да съм стриктен и да разпускам, да се иронизирам.“
–
Така говори Иво — със спокоен, почти хипонитизиращ тон за неща, които иначе силно притесняват. За красотата на тялото и смелостта, за табутата и парите, за свободата и цената ѝ. За публиката като произведение на изкуството. За работата, която не спира. Прави ми силно впечатление колко бърза мисъл има и как никога, ама никога не се оплаква. Това е супер дисциплиниран и много ясно прицелен човек, който на всичкото отгоре има огромен талант.
Останалото ще видите сами — в залата, в песните, в „Inferno“ и в „OFF 20“. Там, където сцената, както обича да казва, е място за смелост. Дали ви харесва? Ами май не го интересува особено. И в това е красотата на изкуството му.
Източник: Offnews.bg
-
Новинипреди 2 месеца
„Продължаваме промяната“ подаде сигнали срещу съдията и прокурорите по делото за ареста на Коцев
-
Балканипреди 1 месец
Как ще се отразят новите мита на САЩ на вноса от Сърбия?
-
Балканипреди 1 месец
Илие Боложан се срещна с временно изпълняващия длъжността посланик на САЩ в Букурещ Майкъл Дикерсън и с представители на американския бизнес
-
Спортпреди 1 месец
Дунав Русе направи успешен старт на сезона във Втора лига с победа над Локомотив Горна Оряховица
-
Технологиипреди 1 месец
Мъск ще съди Apple, защото не слага Х и Grok в списъка си с най-препоръчваните апликации
-
Икономикапреди 1 месец
„Байду“ планира да пусне роботизирани таксита в Европа в партньорство с „Лифт“
-
Святпреди 4 седмици
Избирателните секции за изборите за парламент и президент в Боливия затвориха врати
-
Българияпреди 4 седмици
С празни туби и призиви „Искаме вода!“ плевенчани протестираха срещу безводието